История

І. НАЧАЛО (виж в *.pdf)
ІІ. МЕЖДУ ДВЕ ВОЙНИ (виж в *.pdf)
ІІІ. НОВИ ВРЕМЕНА (виж в *.pdf)
ІV ПРОСВЕТНА И БИБЛИОТЕЧНА ДЕЙНОСТ (виж в *.pdf)
V. ХУДОЖЕСТВЕНА САМОДЕЙНОСТ  (виж в *.pdf)
VІ. СПИСЪК НА ЧИТАЛИЩНИТЕ НАСТОЯТЕЛСТВА ДО 1944 г. (виж в *.pdf)
VІІ. СПИСЪК НА ЧИТАЛИЩНИТЕ НАСТОЯТЕЛСТВА СЛЕД 1944 г. (само в *.pdf)

ИСТОРИЯ НА ЧИТАЛИЩЕТО

І. НАЧАЛО

През 1897 година Кеманлар е село, като всички други в Делиормана – безводно, мръсно, с криви и кални улици, задимени кафенета и компактно турско население. И с едно преимущество пред другите – от 1879 г. то е околийски център. Това става причина за постепенното заселване на българи – предимно чиновници,  лекари, учители и занаятчии. Липсата на какъвто и да е културен живот тормозела тези интелигентни и образовани за времето си хора. Държавната власт гледала на нашия край като на пущинак, в който изпращала провинили се държавни служители, а по-късно и прогресивни дейци. Необходимо било самите жители на селото да вземат инициативата в своите ръце. Така се стигнало до идеята за създаване на читалище. Не ни е известна точната дата на това забележително събитие, тъй като учредителният протокол не е запазен. В различни по-късни документи се посочват различни дати – 15.02., 8.02., и дори ноември месец, но годината е една и съща – 1891. При откриване и освещаване на театралния салон на 17.ХІІ.1933 г. тогавашният председател на читалището Върбан Савов споменава в речта си, че …“ученолюбивото читалище „Съзнание“ в Кеманлар е създадено през 1891 г. от всички българи тогава в Кеманлар на брой 15души.“ Това съвпада с данните от читалищните отчети през 1941 и 1942 г., където броят на основателите е 14 души. Според Стоян Янков, който е имал възможност да ползува изгубени сега документи, първият председател на читалището е бил Петър Добрев Карагеврека. В наличните сега документи само се споменава, че Карагеврека е един от учредителите. Самият той при полагане основния камък на новата читалищна сграда на 28.08.1928 г. казва „… Читалището го основахме през 1890 г. Група писари от учрежденията в Кеманлар се събрахме и учредихме съществуването му. Веднъж обаче големците ни /началниците на учрежденията/ искаха да разтурят нашето читалище и да основат друго такова – големско, но не успяха и остана да съществува нашето такова …“

Каква е била дейността на това Кеманларско ученолюбиво дружество „Съзнание“ е трудно д се каже. Не е известна и причината, по която е прекратило дейността си. Като се съди от по-сетнешните събития, най-вероятно е причината да се крие в крайната бедност и липсата на помещение, а може би и дразгите между по-имотните и по-бедни членове, за които намеква и Петър Добрев, са изиграли своята роля. Читалищната дейност се прекращава за дълго – за цели 7 години. За това време в Кеманлар настъпват известни промени. Увеличава се българското население в града, заселват се и арменци, открива се българско училище през 1893 г., основава се клон на Българската кооперативна земеделска банка през 1894 г. Нуждата от някакво културно учреждение става крещяща. И така на 1 февруари 1898 г. с протокол № 1 възобновяват дейността на читалището. Събранието е открито от един от най-възрастни присъствуващи М. Ив. Кубадънов, който след кратка реч предлага да изберат настоятелство и комисия, която да изработи проектоустава. „След това почна се най-напред тайното гласоподавание, което се свърши в 5 минути резултата се оказа следующия – 1 /Атанас Пейчев получил 24 гласа, след него Бърни Кюлев – 22 гласа, Драган Енчев – 19, Петър Добрев – 15 и Георги Ченков –  гласа, които се и провъзгласиха за читалищни настоятели.“ С протокол № 4 от 14.ІІ.1898 г. длъжностите между тях се разпределят така: Бърни Кюлев – председател, Атанас Пейчев – подпредседател, Драган Енчев – касиер, Георги Ченков – деловодител и Петър Добрев – библиотекар. За членове на комисията, която да изработи проектоустава са избрани Атанас Пейчев, Бърни Кюлев, Иван Павлов, Иван Бобев и Стефан Даракчиев.

Новоизбраното настоятелство се сблъсква с финансовите трудности още от първите дни. На общо събрание е решено да се искат помощи от Разградската Окръжна Постоянна комисия и местното селско общинско управление „ … да отпуснат засега комисията 300 и общината 100 лева и с това помогнат на читалището ни …“Изработеният проектобюджет за 1898 г. предвиждал 770 лева приходи – от членски внос, волни пожертвования, помощи и вечеринки. Разходите са следните – осветление, отопление, наем и прислуга – 40 лв., мебелировка – 65 лв., книги и абонамент – 411 лв., непредвидени – 100 лв.

По това време читалището се помещавало в една стая на къщата на кръчмаря Атанас Х. Петков. Тук започват да се събират първите абонирани за читалището вестници – „Държавен вестник“, „Русенски куриер“, „Свобода“, „Мир“, „Учителски другар“ и др., общо 16 и списания – „Природа“, „Пътешественик“, „Мисъл“ и др. – общо 10 издания. От чуждите списания са абонирани „Нива“, „Всемирна илюстрация“, „Европа“, „Папагал“ и турския вестник „Гайрет“. Поради плачевното финансово състояние настоятелството взема решение да помоли редакциите на вестниците да им подарят едногодишен абонамент  за своите издания. Едновременно с това няколко читалищни членове подаряват за нуждите на читалнята по едно годишно течение на вестник „Сила“, Киряков – на вестник „Мир“, Атанас Пейчев – на „Свобода“, „Народна защита“ и „Русенски куриер“ и др.

Към 6.ІІ.1898 г. вече има записани 46 души членове на читалището. В тоя списък е и бъдещият активен деец и почетен читалищен член Христо Катранджиев. На 21.ІІ.1898 г. е приет правилника за вътрешния ред, а след това дейността почти замира и се стига дотам,че на 15 ноември 1898 г. се прави събрание, което да реши дали да съществува читалището като такова. За тяхна чест, въпреки трудните условия, тогавашните читалищни дейци решават, че читалище трябва да има. Нещо повече – замислят първата театрална вечеринка в Кеманлар и я насрочват за 6.ХІІ.1898 г. – т.е. времето за подготовка е по-малко от месец. Избира се и комисия за целта – Р. Минчев, Ст. Ватев, Ат. Христов, Христо Катранджиев и др., която трябвало да се грижи за избора на пиеса, актьорите и всичко останало около представлението. Докато комисията подготвяла представлението, читалищните членове се готвят за избор на ново настоятелство. Сградата /по-точно стаята/, в която се помещава читалището също не ги удовлетворява и те си поставят за цел да търсят ново, по-удобно за целите им помещение, а дотогава да си останат в старото срещу месечен наем от 10 лв. Новото настоятелство е избрано на 21.ХІ.1898 г. и се състои от 4 души – събранието е решило, че постът подпредседател е излишен. От старото настоятелство в новото влизат Бърни Кюлев – пак като председател и Петър Добрев като касиер. Новите настоятели са Юрдан Нухов и Атанас Христов – първият е деловодител, а вторият – библиотекар.

На 3.ХІІ.1898 г. из Кеманлар се разпространило обявление № 112/?/, с което „Кеманларското ученолюбиво читалище „Съзнание“ има чест за обяви на любителите, че на 6-ти срещу 7-ми того в помещението на местното училище ще даде представление“. За да не бъдат претупани набързо нещата и да бъде по-внушително събитието се изнасят две пиеси наведнъж – „Илю войвода“ от Живков, в 5 действия и комедията „По неволя доктор“ от Д. Войников в 1 действие. В „салона“ имало три категории места, със цени съответно 1,50 лв., 1,00 лв. и 0,50 лв. Не ни е известно как местното гражданство е посрещнало представлението, но не ще да е било зле, щом около седмица след това читалищното настоятелство замисля новогодишна вечеринка с огромна програма, разделена на 4 акта. Предвидени са декламации – „Хайдути“, „До моето първо либе“, „Лудият“ и др., три живи картини – „Раненият офицер“, „Хаджи Димитър“ и „Новата 1899 г.“; четири сцени – „Тебешир – въглен“, „Момче, едно вино“, „Гладници – генерали“ и „Буря“ от Иван Вазов; а освен това „свирене на кавал“, диалог от деца, песни и проч. Непосредствено след Нова година, на 7 януари е изнесена и пиесата „Хъшове“ от Иван Вазов. Амбициозната новогодишна програма, както и факта, че новата година започва с театрална постановка навеждат на мисълта, че читалището ще развие бурна дейност през 1899 г. Но събитията не се развиват така. Несменяемият председател на читалищното настоятелство Бърни Кюлев напуска града и настоятелството се разтурва. Читалищното дело е  пред заглъхване. Опит да се оживи дейността е изборът на Атанас Пейчев за председател към края на годината. Изборът не се оказал особено удачен, защото скоро и той напуснал града. По време на неговото председателствуване вече е имало и известна библиотечна дейност, библиотеката е притежавала 58 книги /предимно дарения/, за времето и средствата бройката съвсем не е малка. След напускането на Атанас Пейчев читалището постепенно се разтурва.

Едва след 4 години, през 1903 г. се заговорва за възстановяването му. По инициатива на Иван Христов Гяуров, на 5.Х.1903 г. тридесет жители на Кеманлар /естествено само мъже, жените в  този изостанал край още не са „дорасли“ за читалище/ се събират и решават да се поднови дейността на читалището. Избира се комисия от 6 души, която има за задача да прегледа, измени и допълни устава на читалището. В нея влизат – Руси Шишманов, Атанас Гяуров, Неделчо Цанков, Иван Ц. Бъчваров, Христо Рачев и Димитър Тодоров. След месец и половина на ново събрание се избира 3-членно настоятелство с председател Иван Гяуров и членове – Никола Банков – касиер-деловодител и Христо Катранджиев – библиотекар. От тридесетината присъствуващи обаче само 11 са плащали членски внос.на следващата година броят на читалищните членове става 42, а бюджетът за годината – 390 лева. Новото настоятелство доста енергично се заема да постави в ред читалищните дела. Прави се опис на читалищното имущество, наема се една общинска стая, изискват се от бившия председател Атанас Пейче и от Д. Москов сумите, които дължат на читалището. И веднага пристъпват към театрална дейност. Първата пиеса е изнесена само 4 дни след избора на ново настоятелство, това е „Кулата Нел“. Интересно е решен въпросът с женските роли. Тъй като по това време членове на читалището са само мъже, преди представлението се пишели писма-молби до учителките и местното училище, които обикновено се отзовавали и вземали участие в работата на театралните трупи. Първото запазено писмо е адресирано до госпожица Кръстина Добрева, учителка, за участие в  споменатата по-горе пиеса „Кулата Нел“. Така госпожица Добрева е първата известна артистка на Кеманларска сцена. Колкото до мъжете-артисти – от този период имена не са ни известни. До края на 1903 г. са изнесени още 2 пиеси и една вечеринка, приходите от които са словом и цифром седем лева и 40 стот. /7,40 лв./.

Новата 1904 г. е година на сериозно утвърждаване в живота на селото. През януари са изнесени пиесите „Геновева“ и „Иванко, убиеца на Асеня“, като за реквизит и костюми се обръщат към читалище „Развитие“ – град Разград. Разградци обаче искат доста висок наем – 10 лв., което  става причина „Геновева“ да се играе с подръчни средства. Не е известно дали е изпълнено искането на кеманларското читалище за даване на костюми без наем за пиесата „Иванко, убиецът на Асеня“. Въпреки цялата си бедност и дори мизерия, читалището не е чуждо на събитията в света и страната. На 25.ІХ.1904 г. от читалищни членове се изнася представление с благотворителна цел, всичките приходи от което са предназначени за българската болница в Харбин /Манчжурия/. Инициатори на начинанието са Христо Катранджиев и Димитър Тодоров. За съжаление не са запазени документи, които да сочат събраната сума, но пък и не тя е важна в случая, а проявената за първи път от читалището благотворителност.

Настоятелството, избрано на 26.Х.1904 г. с председател Панайот Ковачев продължава настъпателната дейност на предишното. Изискват се мебели, собственост на читалището от 1898 г. – маса, библиотечен шкаф и книги, конфискувани при закриване на читалището от общината. Броят на читалищните членове достига 42 души. Работата на настоятелството се увеличава, затова през 1905 г. към старото настоятелство се избират още 2 члена. През януари на същата година със заповед № 215 на Министерството на народната просвета е утвърден уставът на читалището. Този първи устав, който остава в сила чак до 1928 г. е подчертано демократичен. Особено това личи в член 4, според който: „за членове на читалището могат да бъдат всички лица без разлика на пол, вяра и народност, които са съгласни с целта на читалището“. Че това не е голо изявление, а съзнателно следвана линия показва списъкът на читалищните членове до 1910 г., в който фигурират един арменец – Хаик Ховетиян, двама турци – Осман Мачинлиев и Сали Х. Хюсеинов и една жена – първата жена, читалищен член – акушерката Парашкева Балканска. Особено важен е и чл. 2 „Целта на читалището е умственото и нравственото развитие на членовете му. Тя си остава завинаги една и съща“. Читалище „Съзнание“ през цялото си съществуване остава вярно на тази благородна цел.

През 1905 г. финансовото положение на читалището продължава да е почти бедствено. Това принуждава настоятелството да моли за финансова помощ Министерството на народното просвещение. В писмо до министъра от 4.V.1905 г. пише „… Но понеже българското тук население е съвършено малко, читалището ни брои едва около 41 членове … или изобщо казано всички живущи тук българи сме членове на читалището ни … да отпуснете една сумица от 200-300 лева помощ на читалището ни и някоя и друга книжка или списание за скромната му библиотека …“

Периодът от 1906 до 1912 г. е свързан с името на Григор Петров – редовно преизбиран за председател на настоятелството. През това време основния проблем на читалището е липсата на помещение. Общинската стая е вече прекалено тясна. За известно време читалището се помещава в кафенето на Осман Мачинлиев срещу 8 лева наем месечно. През 1909 г. читалищните членове заемат самоволно през нощта една спорна с общината сграда в съседство с двора на читалищния член Драган Енчев. По този повод избухва кавга между читалището и общината. За да разреши спора Околийското управление – Разград с писмо № 8603 от 3 октомври 1909 г. нарежда на Кеманларския конен старши стражар … „Да съобщите на председателя на читалището в Кеманлар, че общински имоти не могат да се завземат нощно време от когото и да било … въпросните две стаи в които се е настанило читалището веднага трябва да ги освободи“…

По това време за пръв път възниква идеята за постройка на собствена читалищна сграда. Но финансовото състояние е плачевно. Общината по това време отпуска мизерни помощи от 200 лева годишно, които едва стигат за абонамент на вестници и списания, а другите разходи поглъщат средствата, събрани от членския внос. Затова разприте с общинската управа продължават до 1911 г., когато спорната сграда най-после е  предоставена на читалището. Веднага започва ремонт, защото спечеленото от читалището здание всъщност представлява схлупена къщичка с две приземни стаи. Направена е и нова ограда. На дневен ред излизат организационни въпроси – издигане ролята на читалището в живота на селото. Читалищните дела намират отражение и в тогавашния кеманларски вестник „Пробуда“ с два критични материала. Единият се отнася до лошото финансово положение на читалището и възможността да се поправи то поне малко ако се съберат сумите, дължими от предишни председатели и касиери на настоятелството и други суми. Втората критика е по-сериозна. Тя е от 19.07.1911 г. и се отнася до лошия вкус на настоятелството, абонирало читалището за малък брой вестници предимно от жълтата преса.

Новото настоятелство, избрано на 6.І.1912 г. с председател Иван Петров поправило този пропуск. Абонирани са вестниците „България“, „Мир“, Народни права“, „Свободно слово“, „Работнически вестник“, „Нов век“, „Народ“, „Дневник“, „Воля“ и „Камбана“ и списанията „Природа“, „Демократически преглед“, „Барабан“, „Светлина“ и „Медицинска беседа“.

За периода до войната читалището набира средства за своите нужди и от периодични лотарии – обикновено по празниците. Печалбите са малки – 30-40 лева, но подпират донякъде куцащия читалищен бюджет. Виждайки полезността на читалищното дело, общинската управа става по-щедра. Към края на 1914 г. от сърцето й се „откъсват“ цели 490 лева. Скоро обаче настъпва ново прекъсване в читалищния живот – този път свързано с участието на България в Първата световна война. В града се настаняват кавалеристи от 9-ти конен полк. В близост до града /до Тутракан/ се водят тежки сражения. В Кеманлар мобилизацията започнала на 10.11.1915 г. Много от мъжете са мобилизирани, въпросът с изхранването на жителите станал основен. Дори общинският съвет поради мобилизацията работел в състав 2-3 члена. Културната дейност напълно била прекратена.

---

ІІ. МЕЖДУ ДВЕ ВОЙНИ

45 кеманларци оставят костите си по бойните полета на трите войни. Останалите се завръщат в селото, разорено от войните и недоимъка. И едно от първите неща, което се заемат да възстановят и възвърнат към живот е читалището. Задачата е почти непосилна, защото постигнатото с много труд и събирано с цената на неимоверни усилия, троха по троха имущество е разпръснато, задигнато от различни военни части за техните нужди.

Избраното на 1 юни 1919 г. настоятелство под председателството на Иван Петров започва енергични постъпки за възвръщане на това, което все още може да се открие по казармите на Шестнайста погранична дружина. Не е изоставена и идеята за строеж на нова читалищна сграда. Старата схлупена сграда – бивша турска къща – се поддържа с непрестанен ремонт, за да не рухне. Годината е 1919. Страната е в клещите на следвоенната икономическа криза. И в този момент, в оголялото и обосяло село започва събирането на средства за построяване на нова читалищна сграда.

Читалищната история между двете световни войни е неразривно свързана с името на младия /тогава/ адвокат Върбан Савов. За пръв път е избран за член на настоятелството през 1919 г. и от тогава чак до 1944 – като член, председател, почетен председател на читалището или дори когато по различни причини е вън от ръководството, той е моторът на развитието. Около него се сплотява и добива опит малката група от учители и чиновници, които стават верни негови съратници в работата – Петър Георгиев, Васил Георгиев, Христо Катранджиев, Георги Йорданов, Георги Илиев, Тодор Малчев и др. Млади, образовани и енергични, те дават тон на културното развитие в града. Предишните ориенталски темпове са забравени. Новите хора в читалището мислят мащабно и действуват уверено.истинско чудо е, че успяват да построят нова читалищна сграда в годините на световната икономическа криза 192901933 г., че успяват да отклонят клиентелата на местните кръчми и кафенета, че забутаното в Делиормана полусело-полуградче има кино и електричество още през 1943 година, а свой вестник – от 1927 г. Редактор на вестника е Върбан Савов и естествено на страниците му се отразява нашироко читалищната дейност. Върховите точки на читалищното развитие са в годините 1927-34 и после 42-43 г., но до тях се стига след дълги и често мъчителни усилия, чието начало е поставено именно в трудната за България 1919 година. Още тогава читалището започва да действува преди всичко пред военните власти да отпуснат безвъзмездно строителен материал за новата сграда и същевременно пуска подписка между жителите на селото. Не се знае колко е събрано по тая подписка, но като се има предвид тогавашната мизерия в Кеманлар – едва ли ще е било много. Ловното дружество „Сокол“ обещава да подари 10 000 лева на читалището, срещу което му се обещава една стая от още непостроената сграда. По-късно около това обещание възникват значителни препирни, но през 1919 г. то е една надежда за читалищното настоятелство, че ще успее да изведе до добър край своите планове.

Постепенно животът се нормализира, а заедно с това става и по-реални надеждите на кеманларци за ново читалище. Затова се правят постъпки пред общината да подари празното място, което по кадастър е определено за читалищна сграда. С цел събиране на средства и материали се създава строителна комисия от читалищни членове в състав – Христо Катранджиев, Димитър Янков, Йордан Петров, Петър Добрев Киркор Маринян, Петър Ковачев, Христо Начев, Петър Грънчаров, Велчо х. Иванов, Върбан Савов и Иван Ачков на 611.1921 г. Позволява се на комисията „… да продаде … всички стари и негодни книги, вестници и списания, като получената сума се мине на приход „фонд постройка читалище“. Шест дни по-късно комисията се разделя на три по-малки: „Просешка комисия“ – за волни пожертвования – Христо Катранджиев, Върбан Савов, Петър Ковачев, Петър Грънчаров, Христо Начев, Иван Крачунов и Пейчо Р. Пейчев; „Материална комисия“ – за събиране на строителни материали – Христо Рачев, петър Добрев, Велчо х. Иванов, Юрдан П. Велчев, Васил Пейчев, Димитър Янков и Ованез Хампарцумов; „Увеселителна комисия“ – за провеждане на вечеринки и представления и събиране на приходи от тях – Иван Ачков, Киркор Маричян, Подполковник Станев, Марко Кънчев и „всички господа учители от местните училища“. В началото на 1922 година се правят постъпки пред Русенската постоянна комисия за помощ от 15 000 лева за усилване фонда „Постройка читалище“ и за 5 000 лв. от общината. Не е известно колко е отпуснала комисията, но общината успяла да отдели само 2 000 лв. по това време подава оставката си председателя на читалищното настоятелство Цоню Цонев и на 25 юни 1922 г. за пръв път за председател на читалището е избран Върбан Савов. Той „наследява“ учреждение със сравнително стабилно финансово положение. През 1922 г. читалището има възможност за се абонира за доста периодични издания – всички партийни вестници, както и списанията „Модерно земеделие“, „Обществено здраве“, „Природа“, „Съвременна илюстрация“ и „Списание на русенското агрономство“.

Началото на председателството си Върбан Савов отбелязва със искане общината да даде безплатно на читалището 25-30 души, отбиващи трудовата си повинност, за вадене на камъни за основите на читалищната сграда, и каруци за превозването им, а също и безплатен дървен материал от държавната гора Махзар паша. Все тогава се отпуска старата читалищна сграда на увеличилото учениците си българско основно училище  при условие да се запази сцената в една от стаите на училищната сграда и да се ползува, докато читалището си построи своя. През есента на 1922 г. се започва основен ремонт на тази сцена – боядисва се и се купува нов плат за завеса. Към 28.ІІІ.1923 г. ремонтните работи са завършени и комисия в състав Петър Ковачев, Александър Невски и Димитър Стоянов одобрява закупените 50 стола, 3 лампи № 11, 2 – № 8 и 2 – № 5, сцената от нов чамов материал и завеса „от плат с вишнов цвят и балдахин от плат с куршумо-вишнов цвят отдоле бродиран с фестони и лутори нови“. Закупуват се за театралната трупа нови книги с пиеси – „Учени жени“, „От много ум“, „Гърне“, „Кандида“, „Женитба“, „Мнимият болен“, „Когато кипи новото вино“, „Училище за жени“, „Казаларската царица“, „Хъшове“, „Римски жени“ и др. Много вероятно е да не са играни всичките, но и само някои от тях да са били показани – налице е явен напредък.

Към края на 1923 г.читалището ремонтира старата си сграда и я отстъпва на българското основно училище заедно с 40 коли камъни с едно само условие – да се разшири „театралния салон“ в една от училищните стаи като се свърже със съседната стая посредством дървена подвижна преграда. С много скърцане училищното настоятелство се съгласява с промяната. По това време читалнята се помещава в сграда, собственост на Сайко Ангелов, срещу наем.

През 1924 г. читалището вече притежава значителни да времето си средства и движими и и недвижими имоти: собствена сграда, библиотека с 493 тома книги, имоти на стойност общо 3 500 лв. През годината са изнесени общо 10 представления, получавали са се 5 списания и 9 вестника, читалището е имало 115 члена и нито един платен служител. За пръв път бюджета му има положителен баланс – 40 166 лв. приход срещу 18 248 лв. разход. От прихода само 3 000 лв. е помощ от общината, от държавата не е получена ни стотинка, а също няма и дарения от частни лица. Всички средства са приходи от дейността на читалището – от вечеринки, членски внос и др. Бавно започват да се натрупват средства за така желаната нова, представителна сграда.

Въпреки голямата нужда от определен капитал за започване на строителството, читалищното настоятелство не остава глухо към другите нуждаещи се от помощ. Още в началото на 1924 г. то отпуска по 100 лв. помощ за най-нуждаещите се и прилежни ученици от прогимназията, основното училище и Руджидието /турското училище/ – общо 400 лв. Наистина сумата не е кой знае каква, и читалището само се нуждае от подкрепа, но показва отношението на една културна институция към образованието и е добра реклама – нещо наистина нужно в тоя момент.

През март 1924 г. предвид по-изгодните лихви настоятелството премества читалищния влог от Спестовна каса в Популярната банка – един много разумен ход. Изобщо в цялата дейност на читалището през 1923-24 г. си личи ръката на разумен, практичен и бърз ръководител. Не е известно тая или друга е причината за недоволството на част от читалищните членове, но през лятото на 1924 г. настъпва истинска „правителствена криза“. Това, което ни е известно от документи е следното: два дни след избирането им, на 26 юли 1924 г. членовете на настоятелството Оник Маринян, Бедрос Маринян, Васил Крайчев и Драган Маринов – т.е. всички с изключение на председателя Петър Георгиев си подават оставките. В избраното ново ръководство влизат двама от „подалите оставка“ – В. Крайчев и Б. Маринян и като член – председателят от предишното настоятелство Върбан Савов. Избрани са още – Марко Кънчев, Александър Невски и младият адвокат Никола Попов за председател. Този екип просъществувал четири месеца, след което били подменени някои негови членове, като на мястото на Бедрос Маринян влиза Драган Маринов, а на Александър Невски – Иван Ачков. Само след месец е избрано ново настоятелство, начело с Христо Катранджиев, в което от предишното остават Васил Крайчев като касиер и Върбан Савов като подгласник. Не трябва да се остава с погрешното впечатление, че през тези месеци са се водили само вътрешни борби за власт – съдейки от цитирания по-горе отчет за 1924 г. това съвсем не е така. Напротив, освен вече споменатото – реконструирана е сцената в училището по проект на архитект Динолов, изработена от Станчо Зайчаров за 17 350 лв. Продадени са всички стари вестници – 21,700 кг. Купени са 20 нови стола за читалнята, а за 1925 г. са абонирани списанията „Природа“, „Земеделски уроци“, „Български градинар“, „Кооперативно дело“, „Демократически преглед“, „Земледелска практика“, „Списание на съвета на Популярната банка“ и седем вестника. „Кризата“ в управлението явно не се е силно отразила на читалищната дейност, а кой знае? – може би дори я е стимулирала, като всяко настоятелство се е стремяло да докаже на конкурентите си, че е по-способно от тях. Покрай другото, тя показва и едни много съществен факт – порастване обществената тежест на читалището като институция. То е било престижно учреждение в очите на кеманларци, а участието в управлението му – въпрос на спорове.

1925 г. е знаменателна за Кеманлар. След продължително прекъсване на 23 август 1925 г. той отново става околийски център в рамките на Русенски окръг. В околията влизат 15 общини с 29 села и 35 792 жители. Самочувствието на кеманларци се повишава. Като околийски център те имат право да искат помощи за развитието на културата и образованието. Именно по това време читалището става член на Русенския окръжен читалищен съюз. В края на годината делегати от Кеманлар – Атанас Станев и Борис Богданов – участвуват в конгреса на Българския читалищен съюз в София.

Определено нараства и читалищния капитал – на 12.І.1926 г. читалището разполага с 30 000 лв., внесени на срочен влог за 5 г. с лихва 10% и внася още 28 042 лв. за същия срок и лихва в Популярната банка. Въпросните 28 042 са излишън по бюджета за 1925 г., където приходите възлизат на 42 104 /от тях 20 000 лв. от общината и 4 000 лв. от Русенската окръжна комисия/, а разходите са 13 558 лв., като от тях са похарчени 4 146 лв. за книги, вестници и списания. Книгите в библиотеката са 546 тома. Според сведението за читалищните имоти за 1925 г., откъдето от горните данни през годината е имало 165 читалищни членове, от които редовни /т.е. плащаща членски внос/ – 65 души, но няма платени служители. Изнесени са три представления /нямаме сведения какви точно/, което е голям спад сравнено с 1924 г.

Състоянието на читалищната сграда, според лаконичния израз от сведението е „собствено, но грозящо“. Нищо чудно, че е било грозящо през 1925 г., когато още през 1911 г. е било полусрутено и се крепяло на постоянни ремонти. Така основна задача на настоятелството избрано на 9 април 1926 г. става събирането на средства за постройка на нова сграда – цел, преследвана от няколко години вече. Поради болест и лични причини обаче председателят Марко Кънчев три дни след избора се отказва от длъжността си и на неговото място е избран Атанас Станев.

Настоятелството под негово ръководство се оказва вяло и бездейно, податливо на царящото в селото ориенталско спокойствие. Работата по събиране на средства е изоставена, нещо повече – дори читалищната документация не се води редовно. Единственото, което позволява в едната стая да се отвори кафене. Кафенето е дадено под наем на Димитър Йорданов за 100 лв. на месец до 15 май 1927 г. и това изчерпва дейността на настоятелството за цяла година.

По-младите и енергични членове на читалището не смятат да отстъпват вече завоювани позиции. На 19 януари 1927 г. – съвсем уставно те свикват общо годишно събрание, на което свалят старото настоятелство и избират ново в състав – Христо Катранджиев, Петър Георгиев, Васил Георгиев, Антон Константинов /Костов/ – касиер в бившето настоятелство и запазил длъжността си в новото и Върбан Савов – председател. Това са хората, които ще изнесат на плещите си най-трудното време за читалището, за да стане Кеманлар действително и културен, а не само административен център на околията.

За пръв път се избира проверителна комисия в състав – председател Петко Илиев, членове – Коста Костов и Димитър Ковачев. По този начин се поставя началото на една стриктна отчетност, крайно необходима при нарасналата финансово-стопанска дейност.

Летаргията се заменя се трескава дейност. Още на годишното събрание се гласува фантастичният за дотогавашната история на читалището бюджет:

Редовни приходи: – 176 344 лв.
Извънредни приходи – 129 400 лв.
––––––––––––––––––
Всичко: 305 744 лв.

Редовни разходи 0 21 500 лв.
Извънредни разходи – 284 244 лв.
–––––––––––––––––-
Всичко: 305 744 лв.

В перото „извънредни разходи“ влиза една единствена точка – построяването на читалищна сграда. Дали читалищните членове са си представяли трудностите, които им предстоят през следващите четири-пет години? Дали са предусещали, че много от тях ще дезертират в трудните години и ще се завърнат едва след успеха? За това можем само да гадаем, но едно е сигурно – те единодушно прогласували проектобюджета с чувство, близко до страхопочитание.

На това решаващо събрание се вземат голям брой важни решения, които този път не остават на книга. Такова е взетото решение да се организират народни четения от местните лекари, учители и други специалисти влиза в сила около месец и половина след събранието. Първата лекция е прочетена от агронома Ст. В. Попов на 13.ІІІ.1927 г. и е на тема „Стопанското положение на Кеманларската околия“. До края на годината са прочетени още три лекции, което съвсем не е малко, като се има предвид че народните четения са една още непозната форма за селото. През ноември същата година е създадена просветна група към читалището под ръководството на учителя Петър Георгиев, която за два месеца изнася още три просветни беседи. Абонирани са традиционните вестници и списания, дадена е под наем читалищната сграда и принадлежащата й градина. Заработва бюфета към читалището с японски чай, кафе и сладкиши, стопанисвани от Мелкон Тавитян.

Раздвижва се и градската общественост. За кратко време се провеждат вечеринка на колоездачите, на занаятчитиите и турска вечеринка. Изнасят се представленията „Семейството на престъпника Корадо“, „Каба Иван дипломат“, „Бланше“ и „Чикмас сокак“ /улица без изход/ -последното-на турската вечеринка. Отличават се актьорите Д. Ив. Стамболов, Иван Йорданов, госпожица Пешева. Приходите се вливат във фонда за постройка на читалище театралната дейност е толкова успешна, че театралната трупа минава на собствена сметка. Макар и голяма в сравнение с други години, печалбата от театралните представления е съвсем недостатъчна за нуждите на строителството, ето защо се пишат писма и молби за отпускане на средства и до общината и до Министерството на народното просвещение.

Първоначално читалищните дейци възнамеряват да ползуват типов план за постройката на читалище, като по-евтин. Амбицията им е да започнат строежа още през лятото на 1927 г., но … оказва се, че типови планове за читалищни сгради изобщо не съществуват. Общината пък не може да отпусне планираните 10 000 лв., а само 5 000 лв. В края на 1927 г. читалището разполага с 107 000 лв. за постройка на нова сграда. Архитектурното бюро „Фингов и Ничев“ им предлагат да изработят план на сградата срещу 25 000 лв., т.е. ¼ от събраната сума. Разбира се, офертата е отхвърлена, а настоятелството решава, че трябва да използват всички възможни начини за получаване на доходи и натрупване на средства. Един от тези начини е даването под наем на читалищни вещи. Така например един читалищен стол се давал под наем за 10 лв. по време на панаира през есента на 1927 г.

През същата година кафенето на Шукри Мачинлиев става читалищен дом – тук се нанася читалището, а цялата читалищна сграда и градината й се дават под наем. Но не са малко и хубавите неща за читалището през тази година. Направени са постъпки за оземляване на читалището с 50 декара нива, поискани са дадените взаимообразно на военното поделение камъни, Министерството на земеделието отпуска безплатно 80 книги по модерно земеделие – с една дума колелото се завърта, работата върви към успешно започване на строежа.

През 1927 г. читалището се сдобива с един доста силен и устат съюзник в лицето на местния двуседмичник „Кеманларски вести“, чийто редактор е Върбан Савов – едновременно и председател на читалищното настоятелство. До края на излизането си през 1943 г. вестникът осведомява кеманларци най-подробно за читалищните проблеми и смело може да се каже, че без рекламата в него читалищната сграда едва ли щяла да бъде построена.

Началото на 1928 г. донася трудности на театралната трупа. Липсват изпълнители на женски роли. Налага се да избират пиеси с минимален брой женски образи. Малката сцена в училищната сграда затруднява и актьорите и суфльорите, пък и не дава възможност за добри декори. Въпреки това в края на 1927 г.  и началото на 1928 г. са изиграни пиесите „Маски“ от Брако, „Младоженци“ от Бьорнсон и още две малки комедийки. На 29 февруари 1928 г. е представена пиесата „Майстори“ от името на организация „Родна защита“ в полза на читалището. Голям брой от членовете на тази организация са и читалищни членове. Пиесата /според члена на читалището Георги Илиев, писал за нея в „Кеманларски вести“/ била изнесена на добро ниво, била старателно подготвена и посрещната добре от публиката.

Археологическото дружество „Хан Омуртаг“, създадено през 1928 година, не остава по назад и на 13 април 1928 г. дава литературно-танцувална вечер с „отбрана за целта програма“.

Новият зимен сезон на 1928 г. е открит с „Големанов“ на 29 октомври. И съвсем като в големите градове събитието е отразено на страниците на местния печат. Споменато е, че в представлението участвуват Христо Собаджиев, Тодор Малчев, Васил Георгиев, госпожица Йорданова, Николова, Тодорова и др. Според съобщението във вестника играта била добра и спектакълът се харесал много.

Голямо събитие в културния живот на града става 1 ноември – Денят на народните будители, който е читалищен празник. Той започва с молебен. Читалището е окичено със знамена, всеки от присъствуващите е с лентичка с надпис на яката си. След молебена следва реч от председателя на читалището Върбан Савов, добре изпълнени номера от учениците от основното училище и прогимназията, хоро. Вечерта театралната трупа изнася драмата „Високият смях“, последвана от весела част с хора и танци. Денят на народните будители се превръща в общоградски празник.

1928 година се оказва плодотворна за театралната трупа. На 24 ноември тя представя пред кеманларци при пълен салон комедията „Лес“ от Островски, а две седмици по-късно /подготвена за рекордно кратко време/ драмата „Железарят“ от Ж. Оне – на 8 декември. След още две седмици „рекордът“ е бит – представени са две пиеси за една вечер – „Трима зетя – една булка“ и „Смешни фантазьорки“ от Молиер. Това забележително събитие в живота на Кеманларското читалище се състояло на 22 декември. Артистите Петър Георт.гиев, Христо Собаджиев, Васил Георгиев, Тодор Малчев, В. Пашева, Й. Йорданова и Христина Тодорова се представят „както винаги добре“. Тук му е мястото да се отбележи, че артистите са и майстори на декорите /особено добър в това отношение, по спомени на очевидци, бил учителят Петър Георгиев, а костюмите, които артистите не били в състояние да изработятсами се вземали от военното поделение, полицията или /в краен случай/ под наем от Разградски или Русенски читалища. Като се има предвид, че всички артисти са и работещи хора – учители и чиновници – които никой не освобождава от работа за репетициите, става ясно какви усилия струва успешният театрален сезон. Успехи има и просветната група. В нея вземат участие и някои „артисти“, като Петър Георгиев и Васил Георгиев и др. Почти всеки месец се изнасят по две беседи, които са сравнително добре посещавани – по 50-60 души. През март 1928 Георги Иванов изнася беседите „Произходът на света според преданията у разните народи“ и „Произходът на света според науката“. През есента беседите се възобновяват, посрещнати от неизменен интерес. Датите и часовете им се оповестяват със специални афиши.

Организационната и стопанска дейност на читалището през 1928 г. е оживена. През януари се избира ново настоятелство, като всъщност старото е напуснато от Христо Катранджиев и Антон Костов, а на тяхно място са избрани книжарят Илия Йорданов и Георги Илиев. След приемането на новия устав, в който се предвижда седемчленно настоятелство, то е допълнено с Антон Костов и Марин Токушев. Новия устав е значително по усъвършенствуван от стария – в него са подробно описани правата и задълженията на читалищните членове, на настоятелството, на проверителната комисия и общото събрание, както и формите и методите на работа. Основната цел на читалището не е изменена, но е доста по-разширена. „Целта на читалището „Съзнание“ е да буди у гражданите на с. Кеманлар интерес към четение и да способствува за тяхното научно, нравствено и естетично развитие. То е средище на духовен живот, което цели: да разшири и закрепи придобитата в училище грамотност, да приобщи читалищните членове и гражданите изобщо с придобивките на духовната и материална култура и да подпомогне стопанските и културните сдружения в с. Кеманлар.“ Колкото до правото на членство, то е изяснено в чл. 7 на устава, който гласи: „Действителен член може да бъде всяко пълновъзрастно лице, без разлика на пол, народност и убеждение, стига да е български поданик, с граждански и политически права и да плаща месечно членски внос най-малко 5 лева“. Както се вижда читалището запазва демократичния си дух и високите цели, които са си поставили още основателите му.

В края на 1928 г. Общинският съвет на Кеманлар се съгласява да смени двата парцела притежание на читалището с два парцела между разградското шосе и това за с. Арслан /Лъвино/ – собственост на общината, където се намира бараката на Григор Петров. Събира се комисия, която да оцени и купи от собственика въпросната барака. Влиза се във връзка с няколко по-непретенциозни архитекти за изработване план на читалищната сграда. Настоятелството се спира /естествено/ на най-евтиното предложение – на архитект Владимир Кузов от Шумен, чийто проект струва само 6 400 лв.

Постройката на читалищна сграда е толкова важно за селото, че за целта е необходимо одобрението и обещанието да помагат на цялото гражданство. За да се обвърже обществеността на 3 март 1928 г. се свиква общоградско събрание подробно отразено в „Кеманларски вести“ от 9 март 1928 г. На събранието присъствуват над 100 души – предполага се – целият интелектуален и стопански потенциал на Кеманлар по това време. Събранието одобрява смяната на парцелите и покупката бараката на Григор Петров, дава мандат на читалищното настоятелство, одобрява решението му за започване на постройката и набира строителен комитет от 15 души, който от своя страна избира постоянно присъствие. В него влизат: като председател – подполковник Трифонов, секретар – Върбан Савов, членове – околийският началник Карабаджаков, кметът Петър Енчев, секретарят на читалищното настоятелство Георги Илиев. На 25 май 1928 г. от тяхно име излиза призив във в. „Кеманларски вести“ за подпомагане кой с каквото може постройката на читалищната сграда. Оттози момент нататък, чак до 1933 г. често ще се печатат такива призиви, а в документите на читалището твърдо псе настаняват сметки за вар, пясък, камъни, тухли и керемиди. На настоятелството е гласувано голямото доверие за закупува стоки и материали на стойност до 10 000 лв. направо, без свикване на общо събрание, както е по устав.

Още от месец май започва закупуването на материали. Купени са вар, 3 000 крини пясък, 30 000 тухли. Настоятелството влиза в споразумение с майстор Халим Махмудов, който да ръководи зидането на основите, установяват се и разценки на труда. От 19 август започва събирането на помощи в натура – жито и ечемик. Голяма помощ в това начинание оказва околийският началник и кмета П. Енчев като членове на строителния комитет. Военните, които още не са върнали дадените им назаем камъни предлагат да ги заплатят, но на читалището в този момент са му необходими повече строителни материали, отколкото пари. Това проличава и в уклончивото съгласие на настоятелството – приема се предложеното само при условие, че длъжниците ще се помъчат все пак да намерят камъни. Поръчани са още 100 000 тухли … и така, в грижи и труд идва големият ден – 28 август 1928 г. – Света Богородица. „Към 10 ч. преди пладне в присъствието на кеманларското гражданство и гости от околията се отслужи молебен на самото място, където се започва сградата. След това кеманларският гражданин ПетърДобрев каза няколко думи … След това … Върбан Савов описа живота и дейността на читалището и нуждата от издигането на едно здание – читалище-театър … След това на гостите се сложи скромна трапеза и те се разотидоха твърде доволни“. – така накратко „Кеманларски вести“ описва малкото тържество. Сградата, за която са събирани средства от времето на най-жестоката криза през 1919 г. започва да се строи в навечерието на най-голямата дотогава световна икономическа криза и е завършена в края й – през 1933 г.

Започват дни на напрегната работа, съпроводена още от самото начало от недостиг на пари и материали. Подадената още през 1927 г. и подновена през 1928 г. молба за оземляване не е уважена поради липса на свободна земя. Не достигат и камъните за строеж. Тогава настоятелството се договаря с черковното настоятелство, от което взема камъни за довършване основите на читалището. Помощ оказва и тогавашното училищно настоятелство като изплаща полагащите се по Закона за народните читалища 5 процента от своите приходи на читалището. Читалището изпраща молба до Министерството на народната просвета за отпускане на подвижно кино, което да прожектира филми в полза на читалището по време на традиционния кеманларски панаир 5-12 октомври 1928 г. Не е известно дали е уважена тази молба, но пък общината проявява отзивчивост като отпуска 5 декара гора аз изсичане строителен материал за читалището, вероятно не без натиск от страна на кмета Петър Енчев. Той активно подпомага строежа, като по-късно дори събира глоби в полза на читалището за да може да се довърши сградата и ненапразно през 1935 г. е обявен за почетен член на читалището.

Ето част от протокол № 15 от 17 октомври 1928 г. от заседание на настоятелството: „1. Да се купи необходимото желязо … 2. Да се вземат мерки за събиране на греди – подарък и в краен случай – да се купят от местния пазар … 3. … при недостиг на тухлите да се закупят още 4 … при цена 75 лв. крината … да се дава жито срещу работа или материали. 5. Да се заплати … даденият участък гора 5 декара и да се направи разход за изсичането и превозването й. 6. Касиера да усили събирането на членски вност и записването на нови читалищни членове. 7. С театралната дейност да се заеме секретаря Георги Илиев, който няма сам да играе и да се помъчи да внесе единство, което е и първото условие за продуктивността и качеството на работа на театралната трупа“. От този откъс стават явни поне две неща – първо, и в края на годината финансите на читалището не са се подобрили кой знае колко, но работата може да се продължи; и второ – че театралната трупа преживява сериозни трудности от организационен характер, които пречат на работата й, а оттам и намаляват приходите на читалището. Цялата дейност на читалището е подчинена на една цел – постройката. Все с тази цел се обявява търг за продажба на събраните помощи в зърнени храни – 550 крини жито и 50 крини ечемик, а на 31 декември се организира новогодишна томбола. Томболата е широко рекламирана в „Кеманларски вести“. Пускат се в продажба 1250 билета от по 10 лева за предвидени 101 печалби, събрани като подаръци от местните занаятчии, а най-голямата печалба – таблен креват без пружина се закупува с читалищни средства.

1929 година. Започнала е световната икономическа криза. Много от редовните членове напускат читалището. От 63 остават 39 души, решени да доведат докрай започнатото дело и да не оставят да заглъхне културния живот в селото. През февруари общото годишно събрание преизбира председателя на настоятелството В. Савов, членовете Георги Илиев, Антон Костов, Васил Георгиев, Илия Йорданов и цялата проверителна комисия. С това им е гласувано почти безрезервно доверие, но и тежък товар е стоварен върху плещите им – цялата финансова и организационна работа около постройката. По това време читалището все още няма нито един платен служител, цялото ръководство е на обществени начала, което е наложено по икономически съображения.

Общото събрание гласува бюджета, възлизащ на 542 000 лв. приход и толкова разход, но след обсъждане става ясно, че тия пари няма да стигнат за построяване на красивата двуетажна сграда, проектирана от архитект Кузов. Затова се взема решение да се помоли автора на проекта да „съкрати“ плана до един етаж, а Министерството на народната просвета да разреши временно сумите, определени за закупуване на книги да бъдат употребени за постройка на читалището.

Арх. Кузов влиза в положението на кеманларци и се съгласява да направи необходимите промени срещу заплащане от 3 000 лв. А общината? Тя най-после оземлява читалището с 50 декара земя в местността „Сърта“, която разделена на пет парцела от по 10 декара е дадена под наем за една година, което при невероятно ниските цени на селскостопански продукти и в условията на кризата не донася очакваните приходи.

Настоятелството си поставя за цел да продължи строежа през месец юни, когато ще са събрани по-големи количества строителни материали, чието набавяне е почнало още през ранна пролет. Доставени са около 3 000 броя керемиди от гара Ишиклар /Самуил/ за покриване зидовете на строящата се сграда, тухли, вар, пясък … заделя се от общинското сечище в с. Малка Кокарджа /М. Поровец/ участък, достатъчен да покрие нуждите от дървен материал и през юни строежът наистина започва, при голям дефицит на строителни материали. Което дава право на анонимен автор да пише в „Кеманларски вести“ от 1 август 1929 г. „Бавно, но сигурно в средата на Кеманлар се издига монументална сграда … В миналото всички властници са грледали на Кеманлар като извор на правитествени гласове, сигурно дадени без компенсации – без тия гласове да искат нещо – облаги някакви и затова тук нищо не е творено … 1/ Кеманларци сами си построиха водопровод изключително със свои средства, 2/ Кеманларци сами си построиха черква, 3/ Сами си направиха турската прогимназия, 4/ Сами си строят читалище и макар да е извършена работа за 500 000 лв. не са получени нито стотинка от държавата и окръга … Читалището се строи. То има нужда от парична помощ от държавата и окръга. Тя трябва да се даде, за да може още тая есен да се доизгради.“

Седмица след това вестникът публикува призив до всички граждани „ … Нека всеки покаже своята щедрост и се отзове на апела на настоятелството, като даде лептата си и убеди познати, приятели и съседи да бъдат по-отзивчиви. Прочее изпълнете дългът си и към читалището“.

Кеманларци са отзивчиви, но доста бедни. Кризата е свила кесиите им и малко е това, което те могат да отделят. Държавната власт и окръжната администрация се правят, че не знаят за нуждите им. Тогава настоятелството се решава на рискована стъпка. То упълномощава В. Савов като председател да сключи заем с Кеманларската популярна банка за 40 000 лв. и да отиде в Русе и София за да иска помощи от Постоянната окръжна комисия и Министерството на народното просвещение. От държавата помощ няма, но заемът с банката е сключен, и строителството може да продължи. Една стая от бъдещата сграда е предложена на ловната организация „Сокол“ срещу помощ от 25-30 000 лв. Няма сведения докъде са стигнали преговорите през тази година, но по-късно отново става въпрос за тях.

Сключен е договор с майстор Йосиф Садовски за доизкарване зидарията на салона и покриването му с железобетонна плоча. Започва доставката на необходимите строителни материали от гара Ишиклар и … се оказва, че не всичко натоварено на гарата пристига на строежа. Явно е , че има кражби. Настоятелството се вижда принудено да назначи надзирател по постройката с надница от 100 лв. за да предотврати големите загуби. Разходът не е малък, но е много необходим. През есента се пристъпва към продаване на сълраните помощи в натура – жито по 80 лв. крината, но купувачите са малко. Традиционната новогодишна томбола не е в състояние да реши проблема с липсата на средства и в края на 1929 г. читалището ес оказва в същото положение, както е в началото й – с един недовършен строеж, много дългове и никакви пари.

Строежът и грижите около него не изместват основната – културно просветната дейност на читалището на заден план. През годината са изнесени четири сказки по просветни и две по научни въпроси, седем забави, в читалнята /въпреки хроничната липса на средства/ се получават 4 списания и 8 вестника, купуват се 14 тома за библиотеката – т.е. нивото от предишни години се запазва. В края на годината театралната трупа преживява тежки времена. Проблемите й /според в. „Кеманларски вести“/ стават предмет на общоградско обсъждане. Както малко помпозно пише вестникът: „Настъпило е някакво смешение на езиците в тукашната интелигенция и един с двама не може да се разбере …“ Една от основните причини за трудностите е липсата на изпълнителки на женски роли. Не че в Кеманлар няма „интелигентни госпожици“ – учителки и други, но ориенталските предразсъдъци са все още твърде силни. Театралната трупа се опитва да заобиколи препятствието по познатата рецепта – пиеси с възможно най-малък брой женски роли. При всичките тези затруднения през 1929 г. са изнесени седем представления – „Американска леля“, „Майка и дъщеря“, „Камбаните на свети Климент“, „По неволя доктор“, „Край мътния поток“, „На сянка в пустинята“ и „Големанов“.

Читалнята, въпреки доброто снабдяване с вестници страда от липса на посещения. Причината – тя се помещава в кафенето на Шукри Мачинлиев, където посетителите са предимно турци, неграмотни и незаинтересувани. Налага се да бъде изнесена оттам отново в стаята до кафенето на Сайко Ангелов срещу доста високия наем от 250 лв.

Новата 1930 г. заварва кеманларското читалище с рекордно малкия брой редовни членове – 26 души. Ако несе смятат началните години на съществуването му – това е най-малкият брой читалищни членове за цялата му стогодишна история, а 1930 г. – най-трудната от всички години. И ако в края на краищата Кеманлар все пак се сдобил с нова читалищна сграда, то заслугата принадлежи именно на тези 26 мъже и най-вече на упоритостта на председателя на настоятелството, за какъвто и през тази трудна година е избран В. Савов. В настоятелството са избрани и постоянните му помощници Васил Георгиев и Тодор Малчев, а за съветник – кмета Петър Енчев.

Финансите на читалището са в окаяно състояние. На фирмата „Драган Господинов и син“ от Ишиклар дължи за строителни материали 23 263 лв., на Пешо Райков също за материали – 1 059 лв., на Станю Михов и арх. Владимир Кузов – по 2 000 лв. за извършена работа; заем от Кеманларската популярна банка – 40 000 лв., а и самият Върбан Савов е дал 2 5000 лв. „без срок и гаранция“. Бюджетът е чувствително намалял в сравнение с предходната година – 230 000 лв. приход и толкова разход, като от тях 201 656 лв. са за фонд „Постройка читалище“. Най-после и Министерството на народната просвета отпуска една значителна сума – 50 000 лв., която все пак не достига за довършване на читалището. Договорът, сключен предишната година с майстор Йосиф Садовски за довършване на покрива остава неизпълнен, затова на 16 май 1930 г. се взема решение да се сключи договор с друг майстор – Станю Михов от Дущубак /Ясеновец/ за довършване зидарията и направа на покрива от 20 юни до 1 септември, като настоятелството осигурява материалите и сумата от 106 000 лв. Трудности с доставката на материали отлагат започването до 19 август, на която дата „Кеманларски вести“ съобщава: „Започната е работата по читалищната сграда.“ Вероятно по това време кеманларци вече не са се надявали „нещо да излезе“ от идеята им, а мнозина от тях може би са съжалявали, че са се заели с една непосилна задача. За добро или лошо, през 1930 г. новото читалище най-после е покрито. То представлява огромен празен хамбар без врати, без прозорци, мазилка – без нищо.

1930 г. е най-бедна и откъм културни събития. Първото си представление „Камбаните на свети Климент“ театралната трупа дава на 7 януари, като в него най-добре се представя Петър Ганев. През януари са раздадени ролите за още две драми, но не се знае кои са те и дали изобщо са представени. Освен спомената по-горе драма са играни до края на годината още четири: „Многобъбривия бръснар“, „Столари“, „Тъмни души“ и „Тлъстото кокалче“ – последната на 31 декември 1930 г. придружена с новогодишна вечеринка. Може би най-любопитната история през годината е публичният скандал предизвикан от балбунарската /кубратската/ театрална трупа. Скандалът започва с едно ругателно писмо във в. „Русенска поща“ от 17.ІV.1930 г. по адрес на кеманларските читалищни дейци. Авторът е балбунарският адвокат Константинов. Причината? През есента на 1929 г. балбунарци изнесли два спектакъла в Кеманлар от който имали 7-8 000 лв. приход. В началото на следващата година те изявяват желание да повторят гостуването си. Кеманларци от своя страна решават да извлекат някаква полза от това и ги предупреждават, че независимо от приходите гостите трябва да заплатят 200 лв. за фонд „Постройка читалище“ и още толкова за фонд „Бедни ученици“. Надявайки се на добро посещение артистите от Балбунар пристигат в Кеманлар, но надеждите им за добър приход не се оправдават. На първото представление имат около 30 посетители, а на второто – стотина. Естествено на гостите хич не им е драго да плащат на местното читалище, поради малкия сбор на суми. Кеманларци пък настояват да получат договорените пари и така се стига до вестникарска престрелка. В отговор на ругателното писмо на адвоката Константинов следва не по-малко ругателна публикация на колегата му Върбан Савов на страниците на „Кеманларски вести“ от 26 април 1930 г. Не ще и дума, че конфликта е бил следен с интерес в бедната на събития провинциална действителност.

Положението на библиотеката и читалнята също не е блестящо. Заплануван е абонамент на четири списания и шест вестника, но в годишния отчет четем – „4 списания и 5 вестника – даром“. Не знаем кои са дарителите, както не е известно дали подарените вестници съвпадат с предварително заплануваните. Фондът на библиотеката се увеличава също за сметка на дарения и достига 704 тома.

Годината приключва с астрономическия за възможностите на читалището дълг от 113 655 лв., от които да строителни материали на фирмата „Братя Катеринови“ – 23 907 лв., на Драган Господинов от Ишиклар /Самуил/ с полица – 22 395 лв. за същото, и още 669 по сметка, на Кеманларската популярна банка – 25 000 лв., на майстор Станю Михов – 36 150 лв. по договор и на разни лица- 5 534 лв.

Положението с финансите е отчайващо. През 1931 г. не се строи почти нищо, защото кризата е все още в разгара си. Бюджетът на читалището е учудващо голям – 421 400 лв. приход и толкова разход, поне толкова е заплануван, но не е известно дали наистина е реализиран. Може само да се предполага, че причината да е толкова голям е в инфлацията и че голяма част от средствата са отишли за погасяване на дълговете по постройката. Годината с право може да бъде наречена „година на облизване на раните“. Постепенно читалището започва да набира нови членове и в края на годината те са вече 31 души. Показателно е, че председателят на настоятелството продължава да се ползува с голямо доверие – Върбан Савов е преизбран, а също и почти цялото настоятелство, с изключение на двама души.

През годината се водят преговори с ловната организация „Сокол“ за отстъпване бюфета на новостроящата се сграда „за вечни времена“ срещу доизкарване. Те не завършили при споразумение, поради твърдата позиция на читалищното настоятелство да не отстъпва тази маст от сградата за повече от десет години.

Единствена строителна дейност по новата сграда е отводняването й след проливните есенни дъждове и зазимяването й, което приключило в края на октомври.

Театралната дейност също е почти замряла. За цялата година са представени две пиеси – „Един щастлив ден“ и „Златната мина“, а занаятчийското сдружение изнася от свое име на 12 март „Картини от живота на занаятчийството“. Тази пиеса с чиста съвест можем да отнесем към представените от читалището, тъй като в нея участват почти същите хора. За сметка на това, просветната дейност е на висота. Изнесени са четири сказки от местни лектори по просветни въпроси пи добро за селото посещение – около 200 души. В края на годината общественикът Христо Въргов /данните са от „Кеманларски вести“, откъдето става ясно че въпросният общественик не е от Кеманлар, но не се посочва откъде е /изнася две сказки на морално-етична тема – „Жената и мъжът – вчера, днес, утре …“ и „Съвременния морал“, които вероятно са били посрещнати с голям интерес.

Библиотечният фонд нараства само с 19 тома, някои от които подарени. Самата библиотека се настанява в Занаятчийския дом под наем от 100 лв. месечно.

Затишието през 1931 г. е ако не „затишие пред буря“, то поне предвестник на една оживена дейност. През следващата година броят на читалищните членове продължава бавно да се увеличава. Приети са нови 19 члена, но пък напускат 14 и така, през 1932 г. читалищните мленове са 36, като от тях – три жени – Драга Александрова Невска, Тодора Попова и Екатерина Георгиева, все съпруги и дъщери на стари читалищни дейци. От 1910 г., когато се е записала акушерката Парашкева Балканска са минали 22 години, през които не е имало нито една жена член на читалището, но 1932 г. слага край на тази патриархална традиция. От тази година нататък жените не са изключение между членовете на читалището и скоро започват да вземат участие и в ръководството му.

Настоятелството, избрано в началото на годината включва ветераните П. Георгиев, В. Георгиев, Г. Йорданов, Христо Катранджиев и Върбан Савов. Нов е само младият учител Христо Аваляков – избран за касиер. За пръв път през тази година кметството изисква удостоверение за благонадеждност  за членове на настоятелството. Благодарение на него имаме сведения за възрастта и образованието им, а също и за тогавашната стойност на движимия и недвижим имот на читалището. Според сведението, подписано от Върбан Савов, на 21.ІІІ.1932 г. читалището има: 33 членове, книги за 12 000 лв., мебели за 20 000 лв., недоизкарана читалищна сграда за 1 000 000 лв., нива по закона за ТЗС – 50 декара, а главните приходи са от нивата, представленията и членския внос. Що се отнася до читалищното настоятелство, то ще цитирам дословно сведението:

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Име                             Местожителство          професия         образование    възраст              благонад.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

В. Савов                       Кеманлар                      адвокат               висше                  41 г.                       благонадежд.

Хр. Катранджиев    ––ІІ––                     чиновник           ІV клас                 54 г.                       ––ІІ––

Георги Илиев          ––ІІ––                      чиновник           средно                  35 г.                       ––ІІ––

Хр. Аваляков            ––ІІ––                       учител               средно                  23 г.                       ––ІІ––

В. Георгиев               ––ІІ––                        учител               средно                  27 г.                       ––ІІ––

П. Георгиев               ––ІІ––                        учител               полувисше         31 г.                        ––ІІ––

Георги Йорданов    ––ІІ––                        учител               полувисше         29 г.                        ––ІІ––

Контролна комисия

В. Велчев                    ––ІІ––                       чиновник           средно                34 г.                       ––ІІ––

Ковачев                       ––ІІ––                       чиновник           ІІІ клас               45 г.                       ––ІІ––

Коста Костов              ––ІІ––                       Директор          висше                  39 г.                       ––ІІ––

на Поп. Банка

Както се вижда, настоятелството се състои от млади, образовани и предприемчиви хора. Затова не е чудно, че именно те стават инициатори за свикване на общоградско събрание на 11 февруари 1932 г., на което се решава да се построи околийска болница и железопътна линия Кеманлар – Разград – Попово и по никакъв начин да не се закрива околията. Околията в действителност продължава да съществува, но болница била открита чак десет години по-късно, след дълги ходатайства и молби. Що се отнася до железопътната линия, то тя била построена едва след 9.ІХ.1944 г. и то не в горния вариант, а само Исперих – Самуил – Силистра, но това е вече друга история.

Скоро след събранието – на 30.ІІІ. „Кеманларски вести“ помества поредния призив към кеманларци да станат членове на читалището, за да може да се събере по-значителна сума от членския внос. С това се слага началото на нова кампания за набиране на средства, тъй като отпуснатите от Министерството на народното просвещение 5 000 лв. били крайно недостатъчни. Написаната до председателя на Окръжния съвет в Русе красноречива молба за средства остава без отговор. Кеманларци могат да разчитат отново само на собствените си сили. За да създадат възможност за взаимопомощ на 24 април 1932 г. кеманларските читалищни деятели стават инициатори за създаване на Околийски читалищен съюз. В ръководството му влизат Върбан Савов, Георги Илиев и Васил Георгиев от Кеманлар, Крум Г. Кисов от с. Завет и Г. Йончев от с. Калъч Шарман /Ножарово/.

Доста богата е просветната дейност на читалището през годината. Изнесени са общо осем сказки, от които четири на медицинска тема, една за алкохолизма и също по една – за болестите по кокошките, за Ньойския договор и за Китай и Япония, посетени доста добре. Читалнята разполага с 6 списания и 7 вестника и е посетена от 1850п души през годината. Библиотеката, след бракуване на негодните книги притежава 616 тома, от които 14 купени и 20 подарени през годината.

Театралната дейност е доста по-добра в сравнение с 1931 г., тъй като е поставена под прякото ръководство на настоятелството, а не на автономен принцип както дотогава. Това се прави с цел да се контролира по-добре финансовата страна на въпроса. Играни са пе представления: „Аз убих“ от М. Ростан /тя е била забранена минути преди вдигането на завесата от полицията и настоятелството се принудило да върне парите за билетите, но в отчета за 1932 г. е посочена като играна – може би по-късно/; два пъти е представена „Люти клетви“ и по веднъж – „В цивилни дрехи“ и „Топаз“. Последната е играна на 6 декември и е похвалена в „Кеманларски вести“ за добра игра, организация и дисциплина. В нея участвуват Иван Йорданов в ролята на Топаз, Петър Георгиев, Васил Георгиев и госпожиците Юр. Михайлова и в. Събева. В архивите на читалището се пази писмо от директора на Софийския куклен театър, но няма никакви други данни, които със сигурност да свидетелствуват, че през 1932 г. в Кеманлар е гостувал куклен театър. Освен петте представления, още в началото на пролетта е проведе и първият в историята на читалището бал с маски, за който е искано специално разрешение от кеманларския околийски полицейски началник и разбира се е получено такова, защото по това време полицейският началник явно е бил човек – любител на развлеченията. Доста комична е обявата за този бал, дадена в „Кеманларски вести“, която завършва така: „Може да присъствуват и немаскирани“. Може да се предполага, че немаскираните са били доста. Годината завършва с традиционната новогодишна томбола с подаръци предмети, като средствата са за постройката на читалището. Особено щедри при даряването на предмети-печалби за томболата са били Популярната банка, Иван Коченджиев, Ш. Мачинлиев и други.

Много издига авторитета на читалището в очите на кеманларската общественост неговата „царска кореспонденция“. В отговор на поздравителна телеграма по случай именният й ден, царица Йоана изпраща телеграма, чийто текст гласи:

„Кеманлар, В. Савов, председател на читалището

Като сърадвам кеманларци с патронния празник на читалището им благодаря сърдечно за любезните благопожелания по случай именния ми ден. Йоана“

Телегпамата е публикувана в „Кеманларски вести“ на 18 ноември 1932 г. и безспорно е била посрещната с голям интерес от жителите на селото.

На 5 февруари 1933 г. се състои редовно годишно събрание на читалището. На него е гласуван бюджетът за годината, възлизащ на 231 132 лв. приход и толкова разход, а също и доверие на настоятелството да изпълнява функциите си още една година. Именно през тази, пета от началото на строежа година, читалището ще бъде завършено. Години след това сградата се доизкусурява, оправя отвътре и отвън, надстроява се и втори етаж, но именно през есента на 1933 г. тя става обитаема и започва да функционира.

През двете години, когато е  прекъснато строителството са натрупани известни средства и читалищното настоятелство преценява, че ще бъде в състояние за завърши сградата. Работата се оказва трудна, но в края на краищата завършва успешно. А започва с едно заседание на настоятелството от 17 януари 1933 г., на което се взема решение да се поръчат врати и прозорци на театралния салон и „да се дадат до края на зимата още 3-4 представления за да се осигури направата на столарската работа …“ Четири дни след това настоятелството се обръща към кеманларци с отчаяния призив: „… Кеманларци, отзовете се! Това е за нас, това е за децата ни! … Подарете прозорец, подарете врата, дъска и килограм гвоздеи?

Откриваме подписка за салона. Подарените суми ще се публикуват в „Кеманларски вести“ последователно, като фонд за доизкарване на салона. От настоятелството“.

Настоятелството не се ограничава само със сърцераздирателни общи призиви, но изпраща и маса конкретни писма – до българското и турското училищни настоятелства за полагащите се на читалището 5% от приходите им, до общината, до Министерството на народното просвещение, до читалищата в околията, до видни граждани на Кеманлар, живеещи в Разград и Русе и дори до собствениците на вършачки през лятото. Един от първите се отзовава началникът на 18 пограничен участък, който още на 22 февруари изпраща до читалището 3 092 лв. събрани помощи за доизкарване на читалището. В края на март общината отпуска 10 000 лв. помощ, а в началото на април се получават 1250 лв. събрани от живеещия в Разград бивш член на настоятелството Иван Ачков. Събраните суми все още не достигат. Читалищата в околията нямат пари, а неколкократните молби до Русенския окръжен управител за увеличаване сумата на помощта  остават глас в пустиня. Предложението на един от най-старите читалищни членове Христо Катранджиев да се сключи договор с Популярната банка, за да довърши тя част от читалищните помещения, се оказва навременно. След продължителни преговори, накрая се стига до споразумение. Според него Кеманларската популярна банка трябва да доизкара със свои средства част от читалищната сграда, като се помещава след това в нея девет години като наемател – до 31 май 1942 г.

Към 15 юни с наличните средства вече е направена мазилката на читалището от Ангел Христов и одобрена от комисия от читалищното настоятелство. Но освен мазилка са необходими – дървен материал, столове, лампи, хиляди дреболийки, за които трябват пари.

Акцията за събиране на жито от собствениците на вършачки е „благословена“ от кмета и полицейския началник, но по това време житото се продава на безценица, така че приходите от нея не са големи.

Призивът за дарителство, отправен през зимата не остава нечут. През февруари, март и април „Кеманларски вести“ помества голям списък на дарители на читалището. Набират се общо към 150 души, дарили около 48 270 лв. Лошото в цялата история е, че много от тях само обявяват, че ще дадат определена сума, за да си видят името във вестника, след което, нали даването не е като вземането, просто „забравят“ да внесат парите. Идва ноември, а те все още не са ги подарили. Следват две категорични заплахи във вестника, че ще бъдат публикувани имената на неиздължилите се дарители. Това стряска някои от тях и те бързат да се издължат. Докато се разиграва тази доста срамна история и докато читалищните деятели водят отметка на всеки лев, Популярната банка, която разполага с достатъчно пари, се нанася в новите си помещения  в читалищната сграда в края на месец юни.

Към 9 октомври читалището със събраните средства и помощи купува 7 кубически метра шпонт за да може да се подкове салона до 1 ноември – патронния празник на читалището.

На 11 октомври колоездачното дружество „Стрела“ обявява, че ще даде 11 106 лв. взаимообразно, като читалището се задължава да му ги върне след не по-малко от година. Помощта е съвсем навременна и всичко би било прекрасно, ако в най-напрегнатия и отговорен момент в края на м. ноември дружеството не се отказва да изпълни обещанието си. Кои са причините за отказа може само да гадаем, но самият отказ е неоспорим факт. През октомври обаче, настоятелството не може да знае какво ще се случи по-късно, затова изпраща много любезно благодарствено писмо до колоездачното дружество.

В края на октомври се провежда важно заседание на настоятелството. Разработва се тарифа за наемите на читалищния салон. Предвиждат се следните такси:

За политически събрания – 200 лв., с отопление и осветление – 300 лв.
За външни трупи, кина и др. – 300 лв., с отопление и осветление – 400 лв.
За местни дружества – заплащат само отоплението, осветлението и почистването според направените разходи.
За местните училища – безплатно
За общоградски събрания – безплатно

На същото заседание се взема решение да се назначи прислужник на читалищния салон за зимния сезон със заплата 300 лв. месечно, а също и да се изплати дълга към майстор Станю Михов със сто крини жито, сметнати по 30 лв. крината.

Още от септември читалищното настоятелство започва да събира необходимия сценичен инвентар. Взета е за временно ползуване от кеманларската земеделска и кооперативна банка старата й звънчева инсталация при изричното условия да я върнат при първо поискване. При същите условия и срещу разписка се сдобиват с една стара завеса от читалище „Развитие“ – Разград. Но няма кулиси и други сценични приспособления и тъкмо в най-тежкия момент¸както споменахме по-горе колоездачното дружество отказва помощта, за която вече е получило благодарност. Разбира се въпросният благодарствен протокол веднага е анулиран, но читалището няма столове и няма пари да си ги купи. Тогава театралната трупа излиза със самостоятелен призив за събиране на средства за изработване на сцена и кулиси. Към края на ноември се довършва подготовката за откриването. Премества се библиотеката от занаятчийския клуб в новата сграда, назначава се за читалищен прислужник Божко Маринов. Подготвя се драма за 17.ХІІ. –денят на откриването, определя се вторник като ден за сказки, изплаща се в жито задължението на читалището към Стоян Райков – 37 крини по 27 лв. крината, но пари за столове няма и няма. Тогава членът на настоятелството Георги Йорданов просто ги купува от пазара, като подписва за тях лична полица. При това положение на дневен  ред остават механизма на завесата и на кулисите. Читалищният член Георги Желев дава два лагера, необходими за това за 1 000 лв. /те струват 1 600 лв./ и то да му се заплатят когато читалището се сдобие с пари. Същият малко преди откриването спасява още веднъж положението като дал три чамови  греди срещу една дъбова и ръждивите тенекии от покрива на бараката на Григор Петров за да се направи кросно на завесата и кулиси. На 6.ХІІ. читалището получава и една съвсем неочаквана парична помощ – посетилия селото Русенски окръжен управител дава 700 лв. лично от себе си в помощ за довършване на сградата, за което получава писмената благодарност на настоятелството. Така с много труд и усилия идва 17 декември 1933 г. – денят на откриването на новия театрален салон.

Събитието е оповестено с малка скромна листовка със син цвят. Програмата за откриването включва водосвет в салона сутринта в 11 часа. Вечерта в 8 часа – комедията „Новото пристанище“ от Ст. Л. Костов, а след нея – хора и танци. „Читалищното настоятелство очаква, че гражданството ще дойде целокупно на 17 т.м. в читалищната сграда, за да види резултата на положения от него труд, средства и усилия в последните няколко години“ завършва обявата.

„Кеманларски вести“ от 20.ХІІ.1933 г. описва събитието така: „На 17 декември в Кеманлар стана освещаването на театралния салон … В салона се отслужи молебен и водосвет от свещеник Вълчев, присъствуваха масово кеманларските граждани и такива от околните села. След молебена председателя на читалищното настоятелство държа реч, в която описа историята на кеманларското читалище“.

Може да се помисли, че напрегнатите довършителни работи през годината са попречили на културно-просветния живот и той е бил оставен на заден пн, но това съвсем не е така. Наистина, в сравнение с предната година сказките силно са намалели – изнесена е само една тема „Произход на дарвинизма“, но за сметка на това през читалнята минава рекорден брой посетители – 3000 души, на чието разположение са били 10 списания и 7 вестника. Библиотеката увеличава фонда си с 20 закупени и три подарени книги, като общият им брой достига 639 тома.

На добро ниво е театралната дейност. Представени са седем пиеси – „Бай Ганьо“, „От любов към изкуството“, „Дамата от хайлайфа“, „Под чехъл“ /играна на 4.ІІ. и в с. Хърсово/, „Новото пристанище“ /играна при откриването на театралния салон/, „Митрофан и Дормидолски“ и „Брачните вериги“. Още на 11.ІІ. за да върне визитата на кеманларската трупа, хърсовската самодейна театрална трупа представя в Кеманлар драмата „Боряна“ от Йордан Йовков.

През годината, особено в зимния период са организирани танцувални забави. В годишното сведение са посочени само две с 170 души посетители, но вероятно те са били много повече. За това може да се съди по благодарственото писмо до собственика на товарни и пътнически автомобили Шукри Мачинлиев от м. март 1933 г., за това, че многократно е превозвал музиканти за забавите по минимални цени, а веднъж дори безплатно. Ясно е, че за две забави не може да се напише „многократно“, забавите са били повече и това е обяснимо, като се има предвид, че по това време в града вече живеят значителен брой млади и напредничави хора – чиновници, учители и занаятчии.

Доустройването на читалищната сграда продължава и през 1934 година. Проекто-бюджетът за годината предвижда 115 000 лв. приход и толкова разход, като основната част от тия средства са за доизкарване входната част на читалищната сграда – вестибюла, гардероба /завършени още през годината/, за измазването и подковаването на читалнята, снабдяването с мебели, обзавеждането на сцената и пр. остава за следващите години. Част от тия липси се покриват с дарения, за което свидетелствува благодарственото писмо до фирмата „Ив. Д. Червенков“ от Варна , подарила 16 стола за читалищни нужди.

Читалището укрепва и организационно – през годината то има вече 53 члена. Настоятелството, избрано на 22.І.1934 г. включва председателя Върбан Савов и ветераните Христо Катранджиев, Петър Георгиев и др. За пръв път в историята на читалището се изказва писмена благодарност към читалищния деец, излязъл от настоятелството. С тази чест е удостоен Георги Йорданов к.със специално писмо № 1 от 24.І.1934 г. за големите му заслуги като член на настоятелството при построяването на читалищната сграда.

Театралната дейност се обогатява с гостуване на външни самодейни и професионални трупи и състави, което пък носи допълнителни доходи на читалището като наем за салона. Първата гостувала в новия салон трупа е заветската с комедията „Дядо Калю кметува“ от Иван Ванев, на 24 януари 34 г. Два дни по-късно разградското дружество „Железни струни“ изнася концерт от две части. В първата влизат песните „Родино мила“, „Бонка се в гора загуби“, „Убава Яна“, „Снощи си“ и „Посяла й баба леща“, а във втората – „снощи си мале поминах“, „Гайдар“, „Клепалото бие“ и две китки от народни песни. Концерта се посреща с голям интерес. Поради липса на хотел в града хористите преспиват по къщите на читалищните членове, като предварително всеки е съобщил колко души може да приеме в къщата си. Може да се предположи, че по този начин се действувало и при други гостувания.

До края на годината е изнесен още един концерт – с благотворителна цел от юношеския туристически съюз „Делиорман“ от  Разград, като средствата били в полза на фонда „Постройка на хижа в текето Махзар паша“ и една литературно-музикална вечер с битова сценка и весела част от дружеството „Делиормански юнак“ с цел „за повдигане духа на българската младеж“. В самия край на годината гостува на сцената на новия салон и русенския театър с драмата „Вертеп“ от Анри Грюн и комедията „Когато бяхме министри“ от А. Тоничек. Очаквало се и гостуване на Софийския театър, което за голямо съжаление на гражданството не се състояло. На първи български кооперативен цирк настоятелството отказва гостоприемство по неизвестни за нас причини – може би са имали нещо против програмата на цирка, или пък са се опасявали, че може да се повреди оскъдното читалищно имущество. Така жителите на околийския град се лишават от възможността да наблюдават истинско цирково представление.

Местната театрална самодейност не е особено богата, но сполучливо допълва културната програма на читалището. Освен литературно-музикалната програма „Коледа“ в началото на годината се изнася и комедията „Член 223“ от Ст. Л. Костово, за която във вестника кратко е отбелязано „Добра игра, слабо посещение“. Не е такъв обаче случаят с драмата „Свекърва“ от Антон Страшимиров. В главната роля много добре се изявява учителката госпожа Мара Йорданова, която спечелва овациите на препълнилата салона публика.

На 1 ноември тържествено е отпразнуван патронния празник на читалището съвместно с училищата. Той е особено празничен и поради друга причина – от началото на м. октомври селото се нарича вече не със старото си турско име Кеманлар, а Исперих – на името на владетеля – основател на българската държава.

Малко след празника е съставен тричленен ръководен комитет на театралната трупа, включващ Христо Собаджиев, Петър Георгиев и Тодор Малчев. Те се заемат здраво за работа и резултатът не закъснява – на 1 декември е даден и първият спектакъл – драмата „В тихия кът“ от Георг Енгел.

Безспорно най-голямото постижение на просветната дейност през 1934 г. е създаването на вечерно училище към читалището за младежите и девойките, родени през 1910-1918 г. – по това време те са били 71 човека, от които 20 девойки. Програмата включва занятия два пъти седмично – във вторник и четвъртък, по два часа, безплатно. Лекторите са читалищни дейци. Преподават се следните предмети: История – Васил Георгиев и Петър Георгиев; география – Тодора Попова, Петър Георгиев; литература – Георги Илиев, Васил Георгиев, Петър Георгиев; гражданско учение /и някои закони/ – Върбан Савов, Никола Попов, Александър Невски, Георги Илиев; Земеделие и скотовъдство – М. Христов, Т. Илиев, Христо Аваляков, д-р Станев; хигиена – д-р Андреев и д-р Константинов; възпитание – Георги Йорданов, Христо Аваляков; кооперативно дело – Коста Костов, Върбан Савов, Васил Георгиев. Съдейки по предметите, училището е било с подчертана житейска насоченост и е давало основни знания, нужни за да могат младите хора да бъдат пълноценни граждани.

Най-малко данни за читалищния живот имаме за 1935 г. Известно е, че читалищните членове намаляват до 49 души, и че не е било избрано ново настоятелство, както е и по устав. Взето е решение всички неплатени полици от помощната акция през 1933 г. да се съберат по принудителен начин. Сигурно не са били събрани кой знае колко от тях, защото читалищният дълг намалява само с 1 400 лв. – от 67 945 лв. на 66 545 лв. През годината продължава строителната дейност, като в края на годината са довършени стълбата пред главния вход и стълбата пред стаята на актьорите. Първата е изработена от майсторите Борис Каменаров от Исперих и Нечо Матев от Малък Поровец срещу 2800 лв., а втората от Гото Матев от Малък Поровец за 500 лв. Подковани са читалищният салон и сцена съответно от Д. Йорданов от Исперих за 2700 лв. и от Г. Матев за 500 лв. Д. Йорданов изработва девет рамки кулиси за сцена срещу 1200 лв. За просветната и театралната дейност през годината данните са много оскъдни. Едно благодарствено писмо до госпожа Круша Медникарова за режисиране на изнесената на исперихска сцена комедия „Вражалец“ от Ст. Л. Костов и една молба до Исперихския околийски началник за разрешаване да се разиграе новогодишна предметна томбола, чийто чист приход да отиде за довършването на читалищната сграда. Известно е още, че библиотечният фонд достигнал 861 тома книги, от които осем са закупени, а 12 – подарени, а за читалнята са били на разположение седем списания с предимно практическа насоченост.

През 1935 г. читалището има вече трима платени служители – касиера Христо Аваляков със сто лева месечна заплата и двама прислужници – Васил Маринов, назначен за четири месеца с по 300 лв. заплата /през зимата/ и Жечо Керкенезов – за шест месеца с по сто лева месечна заплата. Макар че финансовото състояние на читалището все още не е блестящо, то може да си позволи тези разходи.

Годишното събрание на 9 февруари 1936 г. провъзгласява първите почетни членове на читалището. За почетен председател е обявен Върбан Савов за големите му заслуги по построяване на читабищната сграда, а за почетни членове – Христо Катранджиев, Петър Грънчаров и Петър Енчев – също за построяване на новата сграда и най-старият останал жив член от първите основатели на читалището Петър Добрев Карагеврека.

При избирането на новото настоятелство Върбан Савов не събира достатъчно гласове и остава извън него, но продължава да бъде председател на околийския читалищен съюз и до края на живота си – почетен председател на читалището. За действуващ председател на читалищното настоятелство е избран учителят Васил Георгиев, дългогодишен активен член на настоятелството и на театралната трупа. За пръв път в 45-годишната история на читалището за член на ръководството е избрана жена – младата учителка Тодора Попова. След този избор присъствието на жени в читалищното настоятелство не е изключение.

Известен безпорядък цари във финансовите дела на читалището през тази година. Има големи несъответствия в различните документи, в които е посочена сумата на бюджета. В протокола от общото годишно събрание са посочени 83 249 лв. приход и толкова разход, в Годишния бюджет – 79 249 лв. приход и толкова разход, а в Годишното сведение за състоянието и дейността на читалището – 73 528 лв. приход, 68 306 лв. разход и 5 222 лв. остатък. Вероятно това е най-достоверната сума, тъй като подробно е посочено откъде точно са получени и за какво са похарчени парите.така например 11 790 лв. са приходите от утра, вечеринки и др., 5 166 лв. – от читалищни имоти и пр. От разходите лъвският пай се пада на постройката на читалищната сграда – 40 846 лв., от тях – 13 268 лв. отиват за изплащане на читалищния дълг, който в края на годината остава „само“ 53 277 лв. Останалите пари се дават за поставяне гредоред и подковаване на читалнята, кьортаван на стълбището, които работи наема Пенчо Колев срещу 4 000 лв. заплащане. От останали от строежа пясък, вар, 10 куб. м. ломени камъни и 40 торби цимент се прави 31 кв.м. тротоар от Божко Каменаров от Исперих срещу 775 лв. С протокол № 9 от 24.ХІІ.1936 г. е приета работата на Христо Василев от Разград, който изработва 313 кв.м. цветна външна бадана /боядисване/ на читалищната сграда, 193 кв.м. бяла бадана на читалнята и боядисване с блажна боя на вратата и прозорците. Така читалищното здание придобива един приветлив и доста представителен вид. Въпреки прекрасните условия посещението, особено в читалнята и библиотеката е намаляло. Причината е билярдът – моникс, поставен в съседно на читалището кафене. Новата игра привлича много хора и от това читалището губи вече завоювани позиции в местното общество. Исперихските читалищни дейци, преодолели до този момент много трудности, за да повишат културното ниво в селището не могат да се примирят с това и решават да отнемат клиентелата на кафенето. Както се казва – клин клин избива и за да са достойна конкуренция, те закупуват от Георги Филипов от Разград не един, а два билярда – моникс и карамбол, за 21 000 лв. Поради вечното безпаричие договорът се сключва при такива условия: „… ежемесечно от постъпилия приход ще ми се изплаща 80% до окончателното ликвидиране на горното задължение, след което билярдите остават собственост на читалището …“ По-късно за неизплатени задължения настоятелсдтвото се вижда принудено да върне карамбола на собственика, но моникса остава за исперихци. Малката схватка със съседното кафене е спечелена и читалището защитава авторитета си на най-напредничава институция в селището, а гражданството се убеждава за сетен път, че най-интересните и най-модерните неща се появяват първо именно в читалището.

Според сведението за годината са изнесени четири представления, но са ни известни заглавията на две от тях – драмата на Ростворовски „Долари“, дадена на 21 ноември и ловджийската комедия „Пасажи“ от Ален Мак. Последната е представена на традиционната вечер на ловната дружина на 19.ХІІ. и с участието на традиционните исперихски артисти – Васил Георгиев, Петър Георгиев, Георги Йорданов, Гаврил Йорданов, Тодор Малчев и госпожиците Еленка Нейкова и Свобода Кирякова. Като всяка комедия тя имала голям успех преде местната публика. Нямаме никакви данни за гостуване на чужди трупи през годината, ако не се смята специално формираната и поканена от Разград „съборна музика“, дала безплатен концерт в читалището с танци до полунощ по случай втория селскостопански събор от 29-31 август. Ако вземем предвид обаче предишната 1934 г. и следващата 1937 г., които са доста богати на такива гостувания, може да предположим, че 1935 и 1936 г. не са правели изключение. С една дума, исперихци започват да жънат плодовете на многогодишния труд по постройката на модерен за времето си и удобен театрален салон, на чиято сцена с удоволствие се изявяват дори трупи от големи градове, а не само от околните селища.

Що се отнася до библиотеката и читалнята, те както споменахме по-горе през годината загубили част от своята популярност поради появилото се ново развлечение – билярда. Все пак за библиотечния фонд били закупени 24 тома, като след бракуването на повредените книги общият им брой става 785 тома.

Интересният читалищен живот привлича нови членове. През 1937 г. те достигат 96 души заедно с почетните и спомагателните членове. Със незначителни промени е преизбрано старото настоятелство, като председател е отново Васил Георгиев. При гласуван бюджет от 44 143 лв. приход и толкова разход в края на годината остават и 4071 лв. остатък. Парите на читалището се стопанисват със сметка. Забележително е, че от тази доста голяма сума само 11 885 лв. са дадени от общината. Останалите средства са от читалищни източници – 2943 лв. от утра и вечеринки, 4420 от наеми и др. Държавата не отпуска и през 1937 г. нито лев на исперихското читалище. Почти една трета от бюджета – 14 602 лв. отиват за изплащане на дълговете на читалището, а още 4341 лв. за покупка на книги, списания и вестници за читалнята, като библиотечният фонд нараства на 849 тома. Читалището прави доста разходи и по поддръжката на чистотата в сградата. За една година се изреждат трима прислужници – явно поради малката заплата – 150 лв. месечно. В началото на годината за прислужник се наема спечелилият след сериозна конкуренция наемател на читалищния бюфет Георги Клисаров. Получава се доста забавна аритметика – той плаща на читалището наем от 250 лв. за бюфета, а читалището му плаща 150 лв. заплата като прислужник. През септември обаче Георги Клисаров се отказва и на негово място е назначен Стефан Драгнев, заместен на 29.ХІІ. от Иван Божков. Изобщо длъжността читалищен прислужник не била нито доходна, нито престижна и такива смени ставали почти всяка година.

Театралната дейност през 1937 г. започва с комедията „Общественици“, дадена навръх Нова година, а малко по-късно е представена и драмата „Под моста“. На 20.ІІ. на традиционната вечер на просветно-благотворителното дружество „Добруджа“ театралната трупа представя драматичната епопея „Освобождение“. В нея взели участие 14 души /другите пиеси обикновено били с по-ограничен брой действуващи лица/ – учителите Георги Йорданов, Васил Георгиев, Петър Георгиев, Янка Николова и Екатерина Георгиева, аптекаря Цанко Гълъбов, чиновниците Тодор Малчев, Б. Георгиев и Коларов, госпожиците Еленка Нейкова, Свобода Кирякова и Ст. Ганева и студентите Митко Стефанов и Васил Велев. Драмата имала шумен успех. По това време в Исперих и общината живеят голям брой добруджанци, изселили се от Румънска Добруджа поради господствуващия там произвол. Театралният салон едвам побрал всички желаещи да присъствуват на спектакъла преселници. Събитието е отразено нашироко в общинският вестник „Исперихски глас“, чийто редактор е неуморимият Върбан Савов. Пак там, но значително по-накратко е отразен и устроеният от женското дружество „Полет“ чай-концерт с благотворителна цел, подготвен и състоял се на 28.ІІ.1937 г. Средствата от него са подарени на ученическата трапезария в града и на читалищната библиотека. Наистина е жалко, че не знаемч подробности, сигурно събитието е било много любопитно. То направило отлично впечатление на гражданството, според оценката на вестника. През новия театрален сезон, открит през октомври се игралисамо две пиеси  – „Бащи и синове“ от Вл. Поляков и навръх Нова година – „Смъртта на палячо“ от Ал. Дюма, която донася 286 лв. загуби на читалището. Фактът е за отбелязване, защото е изключение в читалищната практика – обикновено представленията носят кога по-големи, кога по-малки приходи.

Самото читалище вече е обществена сила с много голям авторитет. Той несъмнено се дължи и на факта, че в Исперих се намира и ръководството на Околийския читалищен съюз. Длъжността председател на този съюз продължава да изпълнява Върбан Савов и на конференцията на 25.ІV.1937 г. отново е преизбран за такъв. От Исперих в настоятелството участвува още Янаки Николов като секретар-касиер. Останалите членове са – М. Попов от Дурач, Г. Стефанов от Г. Поровец и Христо Лазаров от Китанчево. Общо в Околийския читалищен съюз членуват 23 читалища от околията. На конференцията е гласуван новият устав на съюза, бюджета, разгледан е въпроса за оземляването на читалищата и е изслушана беседата на Върбан Савов „Великата роля на българските читалища“. Повдигат авторитета на читалището и разменените телеграми с царското семейство по случай раждането на престолонаследника, подробно отразени в „Исперихски вести“. Поместена е поздравителната телеграма от читалището, отговорът, подписан от цаля с благодарности за поздравленията и благопожеланията, като по този начин читалището твърдо спечелва репутацията на институт, кореспондиращ пряко с царското семейство.

Читалището си позволява да държи и доста назидателен тон на околийския полицейски инспектор: „Съобщава Ви се господине инспекторе, че на основание протоколното решение от днес на читалищното настоятелство, разрешава Ви се отпущане на читалищния салон за банкета Ви на 21.ХІ.1937 г. и то по изключение. Все се решение – занапред не ще се разрешават никакви банкети в читалищния салон, понеже те не отговарят на целите и задачите на читалището.“ се казва в отговор на молбата нагорния да се празнува патронния празник на полицията в читалищния салон. След което следва нареждането: „след вечеринката да се почисти и измие салонът. Всички маси да бъдат покрити, за да не се повреждат.“ Условията се посрещат без съпротива от полицията. Не се знае доколко е бил почистен салонът след полицейския банкет, но действително впоследствие не са провеждани никакви банкети и други от този род в читалищната сграда – нито от полицията, нито от други организации.

1938 г. донася на читалището поредната „правителствена криза“. Избраното на 17 април настоятелство не могло да се конституира /т.е. да се разпределят длъжностите/. Затова е свикано извънредно общо събрание на 4 май, което пък не е разрешено от полицията и не се състояло. Взема се решение да се продължи мандатът на старото настоятелство до момента, когато полицията ще разреши провеждането на събрания, но не по-късно от 28.ІІ.1939 г. /явно забраната за събрания не се е отнасяла само до читалището, а до всички обществени организации и е била свързана с политическата обстановка/. Положението се посреща в общи линии спокойно от читалищните членове, които са запазили числеността си – 96 души, от които 5 почетни, двама спомагателни и 89 редовни. Бюджетът, гласуван още на 17 април остава в сила – 56 495 лв. приход и толкова разход. Най-забележителното събитие през годината не само за Исперихското читалище, но и за цялото гражданство е посещението на министъра на народното просвещение Георги Манев на 19.ІІ.1938 г. В негова чест е даден банкет, на който прочувствено говори председателят на околийския читалищен съюз В. Савов, който изтъква големите нужди на исперихска околия. Министърът, разчувствуван от доброто посрещане заявил, че е „Мобилизиран и той да даде своята дан на Отечеството …“ Тази малко мъглява мисъл вдъхнала надежда на исперихци, че в бъдеще ще получат материална и морална подкрепа от министерството. Когато, по-късно започва да се изгражда вторият етап на читалищната сграда, не напомнят за себе си с една молба за финансова подкрепа.

В културно-просветно отношение годината не е кой знае колко богата. Петър Георгиев, който по това време е театрален организатор е изпратен на курс по дикция и обща театрална подготовка, уреждан от Николай Фол и препоръчан на читалищата от Министерството на народното просвещение. След връщането му са изнесени пет пиеси – драмата „Тъмни зори“, комедията „Зет като мед“, „Селският съдия“, „Изворът на белоногата“ и „За свободата“. Комитетът по построяването на паметник на загиналите във войните дава бал с томбола с благотворителни цели, на който е представена сценката в две картини %.“Сине мой“. Изглежда най-голям успех на бала обаче имала музиката на 19 пехотен полк, която свирила „в пълния си състав“ чак до 4 часа сутринта. От гостувалите театри в документите се споменава Шуменският областен театър под ръководството на госпожа Роза Попова с комедиите „Депутат“ и „Деветото дете“. В края на годината пак от местни артисти е представена комедията „Събуди се Тодоре“ за традиционната вечеринка на ловната организация.

Библиотечният фонд продължава да се попълва повече за сметка на подарените, отколкото на закупените книги – за 1938 г. закупени 13 и подарени 20 тома и с това читалищната библиотека става собственик на 882 книги. Посещението в читалнята е слабо – 1500 души за годината. Тук му е мястото да отбележим, че вероятно числото на посетилите читалнята се пресмятало „на око“ за годишното сведение и посочените тук данни може би не отразяват точно тогавашното положение.

За цялата година са изнесени една сказка и три реферата, което е изоставане в сравнение с предишни години и не отговаря на повишения културен интерес на исперихските граждани.

По интересен начин решава читалището проблема с липсата на средства за подвързване на книгите за библиотеката. Тъй като читалищният бюфетчия Георги Клисаров не бил в състояние да плати наема за бюфета /поради слабото посещение на последния/, то настоятелството решава да му опрости част от дълга ако той се наеме да подвърже 110 тома книги, нуждаещи се от поправка. Клисаров се съгласява и така без особена загуба на средства книгите се привеждат в приличен вид. Това са основните дейности на читалището през годината. Изглежда не всички читалищни членове са доволни от позабавените темпове, защото през следващата година – 1939 – напускат 34 от тях, а един дори е изключен. Голяма част от напусналите просто са заминали на работа по други места, като един от най-добрите артисти самодейци Христо Собаджиев, който е назначен в Апелативния съд – Русе и изпратен с благодарствено писмо, но вероятно има и просто разочаровани. Приети са едва 18 члена и читалището се оказва с отрицателен баланс на членската маса – 71 човека. На годишното събрание, проведено на 5.ІІІ. се избира ново настоятелство и се вземат важни решения за по-нататъшната дейност на читалището. За съжаление настоятелството отново /след 1938 г./ не успява да се конституира. Възникват разногласия за председателското място. При тайното гласуване Васил Георгиев и Александър Невски получават равен брой гласове, но при явно гласуване настоятелствените членове се въздържат. Васил Георгиев се обижда и предлага свикването на извънредно общо събрание, което се свиква на 19.ІІІ., когато Александър Невски изобщо не влиза в новоизбрания състав на настоятелството, а Васил Георгиев е преизбран. Този път настоятелството се конституира още същия ден и започва работа. В състава му е и дъщерята на починалия два месеца по-рано стар читалищен активист Фр. Катранджиев Маринка Катранджиева.

Още на 5.ІІІ. общото събрание на читалището решава да увеличи наема за салона на 400 лв. през зимата и 200 лв. през лятото, като от наем се освобождават стопанското и народните училища и Ловната организация, но и те са длъжни да се грижат за осветлението, отоплението и прислугата по време на свои мероприятия. На същото събрание се гласува и бюджетът в размер на 69 859 лв. приход и толкова разход и е взето решение за създаването на читалищна музика, като целият чист приход от читалищния билярд да се внася във фонд „Музикални инструменти“. Читалището е поизплатило дълговете си и може да си позволи това. Нещо повече – замисля се довършване на втория етап на сградата, колкото и да е странно – пак по време на криза – този път предвоенната икономическа криза през 1939 г. След дълги обсъждания на 11 юни се свиква второ за годината извънредно общо събрание, на което се взема решение да се разреши на Исперихския клон на Съюза за закрила на децата в България да застрои втория етаж над читалищния салон, който ще се ползува за детско общежитие. На 16 юли се прави съвместно заседание на СЗДВ и читалищното настоятелство, в което вземат участие от страна на Съюза – Петър Грънчаров като председател и членовете Георги Йорданов, Петко Костов, Васил Георгиев, Върбан Савов и Александър Невски, а от страна на настоятелството – Васил Георгиев като председател и членовете – Георги Желев, Маринка Катранджиева, Коста Костов и Г. Йорданов. Прави впечатление, че някои от членовете на настоятелството са членове и на ръководството на Съюза за закрила на децата, а които не са – Петър Грънчаров и Върбан Савов – са пък почетни членове на читалището. Натрапва се идеята, че членуващите в Съюза читалищни членове просто искат да използуват значителните средства, с които разполага той, за да довършат читалищната сграда. Естествено е при такова положение на нещата и при такъв състав на заседаващите веднага да се стигне до споразумение, което е следното: „1. Да се застрои ІІ етаж на читалищната сграда върху бетонната плоча от Исперихския клон на Съюза за закрила на децата в България за юношеско общежитие, а въздушното пространство над театралния салон се застрои от исперихското читалище „Съзнание“, който строеж ще се строи в продължение височината на театралния салон, направа ложи и балкон, таванска и покривна конструкция. 2. Ознаменият в пункт 1. строеж да се извърши като едно неделимо предприятие, а се изплаща от касите на двете настоятелства, по сметки, разграничаващи извършените работи и доставени предмети по отделно за настоятелствата.“ Това изгодно и за двете организации споразумение среща само едно препятствие, но голямо – липса на достатъчно средства. На читалището са необходими около 100 000 лв., от които половината смята да събере като помощи и заем, сключен между членовете на читалището в пари и материали, а останалите – да измоли от държавния бюджет. Средствата се набират трудно – исперихци си спомня за обещанието на Министъра на народното просвещение да помогне. Обещанието е било доста неясно, пък  и е изминала цяла година, но те решават да му го припомнят с една молба за 50 000 лв. помощ за дострояване на читалището, отправена на 22.ХІІ.1939 г. При написването й настоятелството проявява голяма доза хитрост, като не пропуска да опише в мерни краски бедственото положение на читалищната сграда под рушащата се железобетонна плоча, не „забравят“ да споменат вече сключения договор с Исперихския клон на Съюза за закрила на децата. До края на годината настоятелството взема само още едно решение, а именно, че е неудобно да отдава под наем читалищния бюфет срещу прислуга в читалището и че наемателят Г. Каракашев следва да плаща 150 лв. месечно, ако, разбира се, общото събрание одобри това. Въпреки, че Петър Георгиев е завършил курсове за театрална подготовка представленията на местната театрална трупа са само две. Забелязва се активно включване на учениците от горните класове в театралната самодейност. Интересното при ученическите театрални постановки е, че в тях участвуват предимно момичета, които изпълняват мъжките роли. В представената през 1939 г. пиеса „Тлак в Алтъново“ ролята на Дойчин войвода се играе от Маринка Малчева, дъщеря на Тодор Малчев, отдавнашен читалищен член. Интерес предизвиква и първата детска оперетка на исперихска сцена – „Три ангелчета“, подготвена от учителката Гинка Верова и Маринка Катранджиева, в нея участвуват деца от тогавашния трети /сега седми клас/, като главната роля, макар да е на момченце се играе пак от момиче – Димитринка Петрова. За сметка на намалялата местна театрална дейност  през годината гостуват два големи театри от окръжни градове – шуменския и плевенският. Шуменският театър под ръководството на госпожа Мянкова дава представления на 10, 11 и 12 януари с пиесите „Три синджира роби“, „Министершата“ и „Вампир“ и както пише в „Исперихски вести“ от 21.І.1939 г. „… всички артисти с едно рядко старание дадоха грамадни постижения …“ Пиесите се посрещат с голям интерес и при пълен салон.

В края на годината, 6.ХІІ. в Исперих пристига Плевенският областен театър, като още същата вечер представя „Хан Татар“. На другия ден дневно представя същата драма, а вечерно „Който слуша хората“; на 8.ХІІ. – „Женска управия“ от Бранислав Нушич. Хубавата игра на артистите допринася за много голямото посещение на всички представления.

Едно от най-интересните културни мероприятия през годината е откриването на първата живописна изложба в Исперих, подредена в читалището. Авторът на 50-те платна, рисувани с маслени бои е младият художник Благо Ибришимов, фотограф във селището. Тъй като това е първото събитие от този род в Исперих, на страниците на „Исперихски глас“ се отделя специално място и се отправя покана към местното гражданство да посети изложбата.

Основната грижа през последните месеци на 1939 г. и началото на 1940 г. е набавянето на пари и материали за строежа на втория етаж на читалищната сграда. За съжаление не съществуват документи, подробно отразяващи нито финансовата, нито културно-просветната страна от живота на читалището. Няма дори данни за бюджета през годината. От един запазен списък се вижда, че читалищните членове отново са намалели – те са 63 души, явно намаляването на членската маса е закономерно явление за периодите на строеж или парични затруднения за читалището. Годишното събрание на 10. Март 1940 г. разрешава на читалищното настоятелство да изтегли от Исперихската популярна банка всички суми от библиотечния фонд съгласно чл. 11 от Закона за народните читалища, за да се довърши читалищната сграда.

По косвени данни може да се съди, че културно-просветната дейност през годината е била на висота. Добро начало е поставено с традиционната новогодишна вечер срещу 1.І.1940 г. Точно в 24 ч. поручик Андреев, зам.-началник на гарнизона поздравява гражданството от името на войската, полицейският началник Ботю Ботев – от името на държавната власт, В. Савов – от името на читалището и Св. Батембергски – от името на Исперихската община. Този път минават без пиеса, но пък „при отлично настроение, с хора и танци веселието продължи до зори“ пише „Исперихски глас“. Ако не се смятат прекалено военизираните поздравления за Нова година, нищо в Исперих не напомня, че в света е започнала Втората, най-кръвопролитна в историята на човечеството Световна война. Делиорманското „полусело – полуградче“, както го нарича местния вестник остава дълго време настрана от бурния поток на световните събития. Съвсем за кратко исперихското гражданство се топва в него, когато през есента на разглежданата година Южна Добруджа се присъединява към България. Събитието е посрещнато с бурно ликуване от населението и скоро след това то пак потъва в обичайната си политическа летаргия, за да се разбуди чак в навечерието на 9.ІХ.1944 г.

Горното не трябва да навежда на мисли, че в Исперих не е имало привърженици на различни политически партии и дребни партизански ежби – напротив, те често приемали доста уродлив вид и може само да се предполага, че много необясними събития в обществения  и читалищен живот са се дължали на тях.

Началото на театралния сезон поставя занаятчийската вечеринка с томбола на 29.І.1940 г. Представена е пиесата „Лихвар“ от Кропивицки. Добре посетена и отличаваща се с добра игра на актьорите, сред които се отличили госпожите Дечка Йорданова и Хр. Кирякова, а също и Янаки Николов. Режисьор на така добре играната пиеса е Петър Георгиев. Както винаги занаятчийските пиеси се изнасят от читалищната театрална трупа. И тук можем да приведем едно потвърждение на горната мисъл, отнасяща се за личните ежби и партийни пристрастия. Един от членовете на бившето занаятчийско сдружение заявява в спомените си, че интелигентните в Исперих се отнасяли с пренебрежение към занаятчиите, не ги допускали в своя кръг, нито пък да играят на сцената и поради това, за да се изявят занаятчиите играели отделно от читалищните дейци свои пиеси. За съжаление на почтения ветеран няма нито едно документално потвърждение на неговите твърдения  и много такива, сочещи че читалищните активисти са вземали активно участие и всячески са подпомагали културните изяви на занаятчиите, за което е пример и посочената по-горе вечеринка, сведенията за която са от в. „Исперихски глас“, излязъл само дни след нея. Такива случаи не са единични, но не те са главното в развитието на читалището между двете световни войни. Много по-важно е, че въпреки тях читалището продължава да съществува и работи успешно. През пролетта на 1940 г. е запланувано празнуване на 50 г. на читалището, но е отложено за есента, за патронния празник. Как е протекъл празникът за чествуване на половинвековният юбилей не знаем, но е известно, че за чествуването е създаден общоградски комитет с представители на всички просветни и професионални организации и ако се съди от това, то сигурно чествуването е било празник за всички жители на Исперих. Може би в него взема участие и създаденият през пролетта народен певчески хор под ръководството на Спиридон Т. Марков, изнесъл първия си концерт на 11 май 1940 г., а също така и театралната трупа.

Особено богата на сказки е първата половина на годината. На 1, 18, 19 и 20 март професор Владимир Ленски от София изнася цикъл от сказки на следните теми: „Ролята на жената в семейството и обществото“, „Идеалният мъж, идеалната жена“ и „Русия, славянството и неговата мисия“. Само пет дни по-късно друг лектор от София, Милушев, член на управата на читалищния съюз изнася сказката „Народностен възход“, преразказана от П. Георгиев и в „Исперихски глас“, за да стане достояние на цялата исперихска общественост. За съжаление за втората половина на годината нямаме нито преки, нито косвени свидетелства за развитието на просветната дейност.

Много интересен факт, за който има достатъчно писмени свидетелства за взаимоотношенията между читалището и питиепродавското браншово търговско сдружение в Исперих. Макар че целите на двете организации са коренно противоположни, до 1940 г. те не са влизали в конфликт помежду си. Отношенията се развалят по повод традиционната вечеринка на питиепродавците. Читалището им разрешава да ползуват салона, но категорично забранява внасянето на спиртни напитки в сградата „понеже уе несъвместимо с общите читалищни цели и задачи“. Въпреки заплахата на питиепродавското дружество да повдигне „по-големи въпроси пред гражданството“ читалищните дейци твърдо отстояват позицията си и успяват да се наложат. Няма сведения, че питиепродавците са успели да затруднят дейността на читалището поради неговия отказ. То е вече достатъчно силно да се защити и пред властта, и пред обществеността.

Тържествено е посрещната Новата 1941 г., с танцова вечер, но и този път без традиционното представление. В полунощ председателят на читалищното настоятелство В. Георгиев произнася слово с благопожелания за новата година. А тя е обещаваща. Още незавършен вторият етаж на сградата, исперихци замислят нови културни придобивки. През цялата зима се обсъжда, а на общото годишно събрание през март се поставя на разискване доставянето на киноапарат за читалищни нужди. Адвокатът Никола Попов заявява, че това трябва да стане по-скоро, независимо от това, че не достигат средства. Председателят на Популярната банка и отдавнашен читалищен активист Коста Костов предлага като изход от положението да основат акционерна дружество, но предложението н есе харесва на председателя В. Георгиев и на други читалищни членове, които виждат в това акционерно дружество намеса на външни лица в читалищните работи. Ето защо председателят предлага да се набере сумата като се употреби дадената от общината сума от 50 000 лв. като помощ за читалището, 10 000 лв. от културния фонд на популярната банка и останалите – като безлихвен заем от читалищните членове, който ще се изплати когато заработи киното. Предложението е единодушно одобрено от събранието. Другото единодушно прието решение е, да се помоли Съюза за закрила на децата в България да отстъпи временно малкия западен салон на втория етаж на сградата за обзавеждане на читалня. Гласуван е и годишният бюджет за 1941 г. – 181 008 приход и толкова разход. Поуморени от продължителните разисквания, членовете на читалището посрещат с видимо облекчение предложението на Александър Невски да гласуват вот на доверие на старото настоятелство и се разотиват. Възражението на В. Георгиев, че това е противоуставно остават глас в пустиня. Налага се повторно свикване на читалищните членове следобяд за избор на ново настоятелство. Има известни промени, но В. Георгиев, Г. Йорданов и П. Георгиев са преизбрани и в новото ръководство. Те застават начело на 81 читалищни членове, от които четирима почетни и 77 редовни – след като основните проблеми по строителството на втори етаж са преодолени членската маса отново има тенденция към увеличаване. Не може да се каже, че има големи постижения на културния и просветния фронт на читалището през тази година. Наистина читалнята разполага с рекорден брой списания и вестници – съответно 9 и 14 издания, тя е посетена от 600 души през годината според годишното сведение. Вече стана дума, че тези посочвани в сведенията цифри вероятно не отговарят на действителността, а са „окомерни“, но все пак посочената бройка действително е много малка. Расте и библиотечният фонд – в края на годината той достига 1022 тома, но и библиотеката не се посещава добре. Що се отнася до културните прояви, те се изразяват в три забави и една пиеса, изнесена от учениците от гимназията – „Вълци пазят стадото“.

Стопанската дейност, изразяваща се в довършителните работи по сградата и в търсене на средства за киноапарат са силно ограничени поради липсата на помощ от държавните институции. И точно в момента, когато членовете на настоятелството /за кой ли път?/ умуват откъде да набавят пари, които да стигнат за всичките им планове, получават неочаквана подкрепа от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството в размер на 10 хиляди лева. Сумата е дребна в сравнение с огромните нужди, но вдъхва кураж на настоятелството да продължи работата си.

След избирането на Върбан Савов са съветник в настоятелството за 1942 г. то изведнъж започва да развива бурна дейност, макар че основният състав – В. Георгиев, Петър Георгиев, Г. Йорданов и Ал. Невски си остава същия. От средата на март до средата на май то проучва различни оферти за доставка на киноапарат и се спира на предложението на търговеца Марко Кънчев, представител на фирмата „Филипс“, като .. „Възлага на същия по доброволно спазаряване да достави на читалището една комплектована апаратура“Филипс“, модел 4 както следва – 1. Главен пост 2. Интензивен фенер 3. Тонова част 4. Един реостат 5. Оксидкатоден токоизправител 6. Един екран 7. Ел. табло 8. Една навивачка на филми 9. Три бр. кабинни прозорци … към горните части продавачът се задължава да достави един комплект резервни части и един комплект инструменти, а също така дава едногодишна гаранция за безплатна поправка на всички ония части, които поради фабрична грешка окажат дефект“ … Цялата апаратура струва 280 000 лв., от които 50 000 лв. капаро са изплатени на Марко Кънчев на 26 май 1942 г. Необходимата сума трябва да се събере от общината – 100 000 лв., а останалите – около 200 000 лв. под формата на безлихвен заем от гражданите на Исперих и околията, по 5000 лв. Вестник „Исперихски глас“ призовава всички, които са в състояние да се включат „за да имаме още едно постижение в полето на прогреса“.

През септември настоятелството понася доста тежък удар – председателят В. Георгиев и Георги Йорданов са изпратени като учители в Беломорието, което е заето от български войски. Войната докосва и исперихското читалище, но не прекъсва дейността му както през 1914-1919 г. Местата на мобилизираните заемат подгласниците им Стефан Христов и Йордан Илиев. За председател е избран Ал. Невски. По същото време се сключва договор с майстор Станю Михов за направа на кинокабина и с предприемача Стефан Николов за подковаване на балкона със шпонт срещу 4 200 лв. Читалищният бюфет е нает от Йордан Пеев Миров от Исперих срещу наем от 200 лв. до 31.ХІІ.1942г. Покрай тези грижи за хора, материали и киноапарати почти незабелязано минава получаването на подарения от Министерството на народното просвещение радиоапарат за нуждите на читалището. Той бил получен с пълномощно от исперихския народен представител и почетен читалищен член Петър Д. Грънчаров и без много шум инсталиран в читалнята, с което почти автоматически се увеличава многократно броя на посетителите й.

Друго вълнува в това време умовете на исперихци и увеличава грижите на настоятелството – киното. Тъй като то трябвало да има директор за такъв със срок до 31.ХІІ.1942 г. се назначава Йордан Илиев Йорданов, а за помощник – Надежда Янакиева Николова. Съображенията за това назначение са от най-прозаичен характер – тъй като на страничен човек назначен за директор трябва да се плаща, а Йордан Илиев като член на настоятелството работи безплатно, също и жена му. Именно във финансовите съображения на настоятелството се крие и тайната на това семейно ръководство на киното.

В средата на октомври става ясно, че киното трябва да се плати в едномесечен срок. Според „Исперихски глас“ сметката е следната:

„Необходими средства:            за покупка и инсталация на тонкиноапаратура                   – 280 000 лв.
за подковаване на балкона                                                    –   20 000 лв.
за направа на кабина                                                               –   15 000 лв.
за доставка на столове и др.                                                  –   15 000 лв.
за инсталиране осветление                                                    –   30 000 лв.
за инсталиране вода                                                                 –   10 000 лв.
за пожарна инсталация                                                           –   10 000 лв.
непредвидени                                                                             –   20 000 лв.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Всичко                                                                                            – 400 000 лв.

Постъпления:                  събрани заемообразно             – 150 000 лв.
от Исперихската община          – 100 000 лв.
–––––––––––––––––––-
Всичко                                                – 250 000 лв.

Необходимо е да постъпят още 150 000 лв., за да се пусне киното в движение. Настоятелството уговори с доставчика да започне инсталирането на апаратурата и на 1 ноември т.г. да бъде пусната в действие … ще трябва до 10-15 дни да се събере тази сума от 150 000 лв. из своята среда и да има кино. Настоятелството събира сумите заемообразно, те ще се повърнат и изплатят от доходите, които то ще реализира … Бъдете щедри“

Гражданството обаче не е достатъчно щедро, за да покрие цялата необходима сума. Това принуждава настоятелството и контролната комисия да подпишат заложни разписки с равни суми, т.е. със собственият си имот да гарантират исперихското кино. От 27 октомври започва инсталирането на тонапаратурата, а от 12 ноември се възлага електрификацията на салона на фирмата „Станко Калчев“ от Варна. На 31.ХІІ.1942 г. Георги Яковлев Жюрювльов от гр. София, кинотехник и кинооператора Тодор Григоров Попов, назначен за такъв от 1 януари 1943 г. с 2500 лв. месечна заплата в 16,30 часа завършват монтирането на киноапаратурата. Същата вечер в присъствието на читалищното настоятелство доставчика на киноапарата Марко Кънчев, търговец от Разград прави първата проба, която излиза добре. На 3 януари 1943 г.в осем часа вечерта се прожектира за гражданството първия филм – „Синята лисица“, доставен от фирмата „УФА – българско филмово дружество – София“ срещу наем от 700 лв. Всички места в салона са заети, а брутният приход е 3077 лв. Читалището има сигурен източник на приходи, а населението на Исперих – почти всекидневно относително евтино развлечение. Подемът около киното се отразява и на членския състав на читалището, който в края на 1942 г. достига 45 души + четирима почетни членове – най-големият брой от основаването на читалището до него момент. През годината се увеличава и библиотечният фонд, който достига 1138 тома. Годината е относително бедна на културно просветни събития – или поне не разполагаме с данни за тях. Известно е, че е изнесена една забава, пет утра и три сказки – неизвестно на каква тема. Явно всички сили на читалището са съсредоточени около киното. Не трябва да се изпуска от внимание и политическият момент – 1943 г. – настъплението на хитлеровата армия продължава, започва една от най-големите битки в историята на войната – битката при Сталинград. Доста жители на Исперих и общината са мобилизирани и се намират в Беломорска Тракия. Така че причини за нарушаване нормалната дейност на читалището има достатъчно и прави чест на неговите членове и настоятелство, че в тези трудни военни години не само успяват да поддържат определено доста добро ниво, а дори и да постигнат напредък – да доставят кино- и радиоапарат на исперихското население.

Постепенно работата на киното се нормализира. 42 души от Исперих са дали по 5000 и 2000 лв. безлихвен заем, за да заработи киното – със специален акт от 22.ІІ.1943 г.им се изказва благодарност. Уреден е въпросът с персонала на киното – за касиер е назначена Надежда Янакиева Николова с 50 лв. надница за спектакъл, наемат се и надничари-разпоредители с по 20 лв. надница на спектакъл. Командироват се последователно в София Марин Мичоров, Йордан Илиев и Григор Попов за сключване на договори, уговаряне на наеми и наемане на филми от УФА-Българско филмово акционерно дружество. Само за месеците от януари до март 1943 г. са прожектирани 24 филма, между които „Заклет ерген“, „Жена зад кормилото“, „Чайковски“, „Централа Рио“, „Унгарска кръв“, „Морски орел“ и др., като рекорд по брутен приход държи „Походът на изток“ – с 12042 лв., а минималният приход е 4272 лв. от „Алпийски романс“. За цялата 1943 г. се прожектират 60 филма. Като се има предвид, че всеки от тях върви по 3-4 дни, то значи, че в Исперих през годината е имало над 180 прожекции. Доходите от киното са много добри и това позволява през декември читалището да започне да изплаща безлихвения заем за закупуване на киноапарата, като за реда на връщането се взема предвид материалното положение и нуждите на гражданите – заемодатели, а на кинооператора се изплаща 13-та заплата за добра работа. Не всички заемодатели искат да получат обратно парите си. Бончо Д. Ганчев,Димитър Михайлов и Оник Маринян подаряват сумите /по 5000 лв./ на читалището. Оник Маринян подчертава, че прави жеста в памет на покойния си баща, който е бил един от основателите на читалището. За тази си благотворителност по устав те са провъзгласени за благодетелни членове на читалището на 5.ІІІ.1943 г. Що се отнася до киното, то бележи още по-големи успехи през 1944 г., когато са прожектирани 95 филма – по три вечери на филм – излиза, че в Исперих през 1944 г. почти не е имало вечер без прожекции, или общо около 300 прожекции.

На 21.ІІ.1943се състои редовно общо годишно събрание на читалището, на което се избира ново настоятелство. По същество се преизбира старото, като на мястото на Б. Савов влиза Петър Мицков, а на мястото на Стефан Попхристов – Жеко Ранков. Явно това е поредната проява на борба между читалищните членове на лична основа, защото само два месеца по-късно, на 11.ІV. се провежда извънредно общо събрание, на което се избира и ново настоятелство. Новото в новото настоятелство е, че за председател е избран В. Савов, а на мястото на Петър Мицков е избран Н. Киряков за под-председател. П. Мицков и Ал. Невски са извадени от състава на настоятелството. Това извънредно събрание е и единствената тъмна страница в историята на исперихското читалище, но не защото е израз на обикновените за едно малко провинциално градче яжби, а защото именно на него за пръв и последен път в историята на читалището се нарушава основния, приет още в устава от 1898 г. принцип: „За членове на читалището могат да бъдат всички лица, без разлика на пол, вяра и народност …“

Преди да започне работа събранието Марин Токушев повдига въпроса може ли едно лице, по народност арменец да членува в читалището, като вероятно има предвид избраният месец по-рано благодетелен читалищен член Оник Маринян. И приетият през 1928 г. читалищен устав не дели членовете си по народност, както и цитираният по-горе първи устав. Но през 1941 г. е приет нов закон за читалищата, който е доста по-реакционен от първия и според който в българските читалища имат право да членуват само българи, източно православни. Именно за този закон намеква Марин Токушев, като подчертава, че лицето, за което говори действително е източно-православно, но по народност е арменец. Всички присъствуващи са на различни мнения и буквално се изпокарват следва ли да се гласува или не, според устава или според закона. Най-накрая, за техен срам решават, че трябва да се гласува според закона от 1941 г. и по този начин изключват от своите редове един човек с определени заслуги към читалището.

На 2 май същата година общото събрание гласува типовия устав, предложен им от Читалищния съюз в България, в който е залегнало и положението от посочения по-горе закон. Избран е просветен комитет в състав: Димитър Ковачев, Христо Георгиев, Никола Попов, подгласник – Коста Костов и увеселителен комитет, в който влизат Марин Токушев, Иван Панчев и Мара Йорданова, подгласник – Екатерина В. Георгиева. Пищно е отпразнувана седмицата на книгата от 17 до 24 май 1943 г. Уредена е изложба на книги в малкия читалищен салон от 19 до 24 май, като е открита в 18 ч. на 19.V. със следната програма: – 1. Националния химн и химна на царя, изпълнени от хора на гимназията. 2. Стихотворения и песни от ученици от всички училища. 3. Сказка да книгата от госпожа Надежда Хр. Георгиева. 4. Посещение на изложбата на книгата.

Взето е решение да се поканят за 20.V. писателите Малчо Николов, Елисавета Багряна и Стефан Станчев да изнесат свои творби, като се предвиждат средства, с които да им се заплатят пътните, дневните и хонорар, но няма сведения дали това посещение е било реализирано.

Освен това тържество през годината в Исперих са изнесени три сказки и тържествено е отпразнуван Трети март с участие на фронтоваци и танци до зори.

Значително се увеличава библиотечният фонд, като се приема библиотеката на Българо-германското дружество в селото и освен него се закупуват книги за 20 000 лв., като общият им брой достига 1776 тома. В читалнята на разположение на желаещите са 8 списания и два вестника, а освен това и читалищният радиоапарат. Въпреки всичко читателите са малко – едва 700 души през годината, т.е. по двама на ден средно.

Стопанската дейност в края на 1943 г. се изразява в довършване стълбището и тротоара около цялото читалище от запад и юг. Читалището един кубик дъски от разрушената читалищна барака на исперихската община за подковаване на приспособената за училище сграда в с. Конево срещу 10 торби цимент, камъни и пясък, необходими за тротоарите около читалището.

С твърде малко данни разполагаме за 1944 г. Известно е, че на 5 март 1944 г. е преизбрано старото настоятелство до човек. То се занимава с текущи читалищни въпроси до 20.ІХ.1944 г., когато е свалено и избрано ново, отечествено фронтовско такова.

Завършва един значителен период от историята на читалището, изпълнен с много трудности, но и с много големи постижения, за да започне друг – в друго време, в друга обстановка и с други, не по-малки трудности, но и с много по-големи постижения за културното развитие на Исперих.

---

ІІІ. НОВИ ВРЕМЕНА

След 9.ІХ.1944г настъпват промени не само в политическия и стопанския живот в Исперих, но и в областта на културата. На първо място тези промени се изразяват в силна политизация на читалищната дейност. За пръв път в официален читалищен протокол става въпрос за политически партии на 20.ІХ.44г, за пръв път в половин-вековната история на читалището ръководството му се сменя по нареждане „отгоре“. Документът е толкова забележителен, че го превеждам изцяло:

„Протокол № 6 от 20.ІХ.1944г

Въз основа нарежданията на комитета на Отечествения фронт при общинското управление, при Исперихското читалище „Съзнание“ се формира временен комитет на всички фракции, съставляващи Отечествения фронт, а именно от Работническата партия – Васил Георгиев, Янаки Николов, Борис Г. Желев, Атанас Тютюнджиев; от БЗНС – Гавраил Йорданов и Пейчо Дачев; от Социалдемократическата партия – Бойчо Георгиев и неутралка – Анка Костова. Комитета в заседанието си единодушно се конструира както следва:

Председател – В. Георгиев
Подпредседател –
Секретар-касиер-Янаки Николов
Библиотекар – Анка Костова
членове – Борис Г. Желев, Атанас Тютюнджиев и Пейчо Дачев.

Настоящият протокол с оригинал заверен от Околийския ОФ се изпрати надлежно“.

На пръв поглед промяната изглежда много революционна, но само на пръв поглед. Всъщност в настоятелството има трима души, които много години са заемали различни длъжности в различни настоятелства – това са В. Георгиев, Янаки Николов и Гавраил Йорданов. И ако това беше един нормален избор на настоятелство едва ли „сваленият“председател Върбан Савов /между другото-безпартиен/, щеше да се обади толкова,та да не прекрачи повече прага на читалището. Може да се предполага, че го е отблъснало именно поставяне­то на читалището в зависимост от конюнктурни политически сили и нарушаването на читалищните принципи за демократичен и таен избор на ръководство. Така или иначе, за този многозаслужил деятел на исперихската култура не се споменава в читалищни документи чак до 1957г, когато му се издава удостоверение, че действително е почетен председател на читалището и дългогодишен член на настоятелствата му. След злополучният 20 септември между не­го и бившите му колеги по читалищна дейност сякаш се прекъсват всички връзки до такава степен, че дори някои от тях не го спо­менават в разказите си за миналото на читалището, макар че от­лично го познават.

До началото на 1945г няма сведения за каквато и да е дейност на читалището. Причините са може би в политическата обста­новка – това е период, когато в града квартируват съветски войски, отечественофронтовската власт е в период на изграждане, а същевременно много жители на Исперих са на фронта – Започнала е пър­вата фаза на Отечествената война. С една дума – читалището остава на заден план. Но това е за кратко време. На 11.ІІ.1945г е проведено общо годишно събрание, на което е гласуван единодушно новият типов устав, според който настоятелството се избира с явно гласуване. Първото настоятелство избрано по този начин е с председател дългогодишният читалищен активен член – адвоката Никола Попов. В него влизат още – Васил Георгиев като секретар-касиер, Гавраил Йорданов като домакин, както и Божко Каменаров, Иванка х.Петкова и др. Новото настоятелство започва нормално да изпълнява задълженията си. Читалището „стартира“ в новата обстановка от великолепна /за времето си/ позиция. То разполага с театрален салон с 350 места с приковани столове, електрическо осветление, кино- и радио-апарати, 50 декара нива, три дюкяна,които дава под наем, маси, столове и други дребни принадлежности – през недотам активната и благополучна 1945г настоятелството успява да намали читалищния дълг от 120 000 лв на 36 000 лв, което е несъмнен успех. При това са похарчени значителни средства за книги – закупени са 281 тома, най-голямата доставка от създаването на читалището до тогава.

В периода след 1944г читалищната дейност търпи големи промени. Набелязват се няколко тенденции – 1. Намаляване, до почти пълно ликвидиране на финансовата самостоятелност и постепен­но поставяне в пълна зависимост от общинския бюджет
2. Увеличаване броя на щатните читалищни служители едновременно с увеличаването на работата в библиотеката и развитието на художествената самодейност
3. Постепенно увеличаване значението на секретарската длъжност и намаляване значението на длъжността на председателя на читалището. Особено се засилва от момента, в който секретарската длъжност става щатна, а тази на председателя остава на обществени начала.
4. Приоритет на библиотечната дейност пред другите

Периодът след Девети септември 1944г има ред особености, които позволяват да се разгледат отделните читалищни дейности поотделно.

ОРГАНИЗАЦИОННО-СТОПАНСКА ДЕЙНОСТ

В първите години на Отечествено-фронтовската власт   в организационен план пред читалището се поставя задачата да отчете – колкото се може по-вече членове. Разбира се в никакъв документ това не е дадено като директива, но ясно личи от цифрови­те отчети на читалището за 1940-50г. Например през 1945г според отчета, читалището е имало 306 члена + 4 почетни, като през годината са били приети 203 души. Числото е доста невероятно, като се погледнат предходната и следващата година, където общия брой на членовете е съответно 145 и 156. Тук трябва да се отбележи,че и текучеството през този период е огромно – например само през 1948г напускат 23 души. Но бавно членската маса нараства, за да достигне през 1950г 219 души, от които 34 жени. Изглежда по-късно на практиката да се набират колкото се може по-вече читалищни членове /предимно с цел добър отчет/ се слага край и в последвалите години се дава една реална за времето си цифра – през 1958-274 редовни членове + 22 неплатили членски внос през 1964г – вече 848; 1966-800;
Нараства и броят на щатните читалищни служители от двама през 1945г на 23 през 1979г.
В читалищния живот навлизат майски, деветосептемврийски и проч. съревнования, които поне през първите 5-6 години не допринасят за кой знае каква ефективна дейност, но пък благодарение на тях се правят кампании за набиране на читалищни членове, които след това пак тъй бързо напускат. Това е стара читалищна „болест“, която пречи на новите изисквания за „масовост“ и която отчасти съществува и до днес. До 1944г читалищните дела са движени от шепа активисти. След тази дата се поставя задача читалището да стане всенародно дело, което само по себе си е отлично, но се проявява в твърде уродлив вид – задължително участие в читалищни мероприятия,което не води до нищо добро. Именно това е и една от причините за голямото текучество на членската маса, а и за приливите и отливите в броя на членовете в рамките на ед­на година.

В първите години след Девети септември стопанската дейност на читалището протича както в предишните години, като бюджетът се формира от приходи от читалищните земи, киното, членски внос идр. и помощи, отпуснати от общината, като последните не са ре­шаващи. Бюджетите през тези първи години са почти астрономични от 673 120 лв през 1945г до 3 602 000 лв през 1951г. Огромното увеличение се дължи не само на следвоенната инфлация, но и на увеличаване сумите, които новата власт отпуска за културни нужди.

През 1947г читалище „Съзнание“ става член на читалищната коо­перация. През същата година отпуска сумата 80 000 лв за построй­ка на обществен клозет – нещо, което до този момент липсва в гра­да. Още от 1948г читалището започва да губи собствените си из­точници на приходи – първата стъпка е направена с обявяването му за колективен член на ТКЗС, като нивата, получена по ТЗС от­преди Девети е включена в общите земи на ТКЗС, с което е загу­бен приходът от наема за нея. От 1950г се засилва политизацията на читалищната дейност и намесата на най-различни организации в нея. Започва се със създаването на съвместен колектив с ДСНМ по нареждане на Окръжния читалищен съюз. Постепенно общинската управа започва да гледа на читалищната собственост като на своя собствена. Стига се до комичната ситуация през 1950 да има закупени столове за обзавеждане на салона на втория етаж, но да не може да се обзаведе, защото е зает и превърнат в радиоуредба без разрешение на читалището. Според протокол от 15.ІІ.1951 някакъв младеж – русенец просто изхвърлил от там инструментите на духовата музика и монтирал радиоуредбата. Второто помещение на етажа се използува за юношеско общежитие и така столовете си стоят на склад, а в отчетния доклад с философско примирение се отбелязва „… именно, че салоните не са останали никога свободни за да бъдат обзаведени…“

На същото годишно отчетно събрание се стига почти до скандал по повод ползуването на читалищния салон. Конфликтът е между дългогодишния кинооператор Тодор Григоров и местният председател на околийския комитет на ДСНМ Атанас Иванов, които явно са на различни мнения по въпроса кой командва читалището. Случаят е следният: Атанас Иванов иска да се предостави на младежите салона за забава, но без да е питал когото и да било от настоятелството. Тодор Григоров, който като кинооператор отговаря за читалищното имущество,не допуска младежите да проведат мероприятието си. За тави принципност на отчетното събрание той е обвинен в частно-собственически чувства. Разправията е голяма, но завършва с едно почти соломоновско решение – Атанас Иванов е избран за член на новото настоятелство. На същото това събрание се повдига от почетния читалищен член Петър Георгиев въпроса за неугледния вид и лошото състояние на читалнята и библиотеката. Действително шкафовете с книги са поставени на място, определено в плана на сградата за тоалетна, а помещението е толкова мизерно, че деятел на Читалищният съюз от София иска да го фотографира за вестник. П. Георгиев предлага да се изнесе всестранната кооперация от заеманите помещения и там да се настани библиотеката и читалнята. За съжаление и през 1951г тези помещения остават заети – отначало от всестранната кооперация, а после от ДСК. Никой не се интересува от факта, че гореспоменатите организации са само наематели на читалищната собственост и са длъжни да я освободят. Проявява се една особена тенденция в обществения живот на града – от една страна читалището развива все-по активна дейност, многократно по-голяма от предишни години, от друга – отношението на другите организации и на властта към него е като към организация без полза и авторитет. Посяга се на читалищно имущество, заема се читалищна собственост от различни ведомства – тенденция, която за съжаление се забелязва до наши дни.

И през 1952 г нещата не се променят кой знае колко. Настанената на втория етаж на сградата радиоуредба продължава да надува периодично главите на читалищното настоятелство и на ръководството на Околийския читалищен съюз, тъй като от техните канцеларии я дели само една стена. Това разбира се много им пречи, но не е най-лошото. Най-лошото става на 11.ХІ.1952г, когато читалището получава писмо, с което му се заявява, че киното вече е държавно. Одържавява се салонът, строен тухла по тухла от исперихци /по-късно се връща на читалището/ и при това положение читалището трябва да плаща наем за собствения си салон от 4000 лв., който е непосилен за него; одържавява се и цялото оборудване – и киноапарата „Филипс“, купен с помощи и безлихвен заем от гражданството и кинокабината и материалите – строени и купени с читалищни средства. Ударът е много тежък, и ако трябва да коментираме положението, то е порядъчно глупаво – наред с частните кина се одържавява и едно по същество обществено кино. Вероятно не е единственото читалищно кино в България, следователно – в по-общ план – нанесен е тежък удар на читалищното движение в страната, което губи един голям и сигурен приход. Като се има предвид текучеството на членската маса и поголовното почти неплащане на членски внос става явно, че читалището е върнато на ниво 1925-1930г., когато единствените приходи се получават от пиеси, вечеринки и членски внос. Явно е също, че то не може да поддържа нарастналата си дейност само от тези приходи. Остава централно отпуснатият бюджет. Така една организация, която би могла да се самоиздържа и дори да увеличава приходите си остава да чака само на държавната хазна. Разбира се това освобождава настоятелството от много стопански грижи, но от друга страна поставя читалищната дейност в пълна зависимост от общинското административно и партийно ръководство. След 1952г е трудно да се говори за стопанска дейност на читалището, тъй като се касае само за добро /или по-лошо/ разпределение на получените от общината средства, а начините на формиране на тези средства  не са отразени в достъпните за нас документи, където е посочена само общата сума. Вероятно само в паметта на бившите членове на настоятелствата /по-късно управителни съвети/ ще си останат унизителните обиколки по предприятията в града, при които целта е да се измолят още малко средства, за да се осигури що-годе качествена културна дейност за населението. Тук му е мястото да се отбележи, че читалищните дейци от по-новото поколение не отстъпват по изобретателност и търпение на своите предшественици от трудните години на постройката на първата читалищна сграда. А затрудненията им, макар и от по-друг вид са много сериозни. Тъй като големият салон със сцената е взет за киното, налага се да се преоборудва малкият салон на втория етаж на сградата за театрални представления и да се довършат гримьорните. Това е направено до края на 1952г. Най-после след двегодишни усилия ДСК освобождава заеманите читалищни помещения, в които се обзавежда прилична читалня и библиотека. Пред председателя Петър Пашев и настоятелството с особена острота стои въпросът за опазване на читалищното имущество. Положението с реквизита и сградата е застрашително. Всички училища и организации провеждат мероприятията си в читалищни помещения и ползуват читалищен реквизит. Въпреки, че всичко се взема срещу разписка, често се връща повредено, а костюмите – мръсни и неизгладени. Градският съвет и училищата ползуват салона без да уведомят настоятелството, без да почистят и платят за отоплението. Има счупени портрети и столове, срязан е калъфът на пианото… Настоятелството взема решения, но те не се спазват от никого. Явно масовото привличане на ученици, селяни и работници /често по административен път/ с цел повишаване на културата им си има и своите лоши страни.

Зле е поддържано киното. То е неваросвано цяла година, по стените му се коват плакати с гвоздеи, няма осветление. Държавна Кинефикация не дава пукнат лев за поддържането му, а само прибира приходите. Нещо повече – дори завежда дело, отказвайки да плати кинооборудването, тъй като намира за много висока оценката. Пред настоятелството стои задачата да защитят поне каквото могат от своите интереси.

Състоянието започва да се подобрява от 1955г. Бюджетът за годината има положителен баланс – 91 495,76лв приход; 67 969,69 лв разход; 23 526,07 лв излишък. В началото на 1956г за председател на читалището е избран Борис Илиев – млад и енергичен юрист. В настоятелството влизат Стоян Янков като щатен секретар, Цвятко Тодоров, Васил Байчев, Сийка Йорданова и др. Финансовото състояние на читалището е доста добро – год. бюджет. Продължават неприятностите с организации и предприятия, които смятат читалището за своя бащиния и отказват да плащат наем за използуването на салони и реквизит. За разлика от предишни години обаче настоятелството заема твърда позиция и продължава да я отстоява не по-малко твърдо и през следващите години. Извършена е пълна инвентаризация на читалищното имущество, за което е натоварен да отговаря щат­ния читалищен секретар /по липса на длъжност „домакин“/.

С големи усилия и ходатайства пред Окръжния народен съвет и Управление Кинефикация са отпуснати средства – 5700лв за ремонт на големия салон, който завършва през 1957г. Започва да се заплаща и известна малка сума на читалищния секретар, който да изпълнява и домакински функции. Това има добър ефект за опазване на читалищното имущество.

След обмяната на парите през 1962 г съществено се променят сумите на бюджета на читалището, като на пръв поглед те изглеждат доста малки – напр. през 1965 г приходът и 12125 лв и 11979 разход. Постепенно обаче бюджетите нарастват, за да достигнат през 1978 г 114 252 лв приход и 109 343 лв разход; през 1986 г сумите са съответно 388 272 лв 20 ст и 247 727 лв 21 ст   и през 1990г.                                      Лъвският пай на приходите във тези бюджети е на субсидиите. Така например през 1986 г субсидиите от ОбНС са 290 000 лв, от АПК – 130 000 лв от НАРКООП – 4000 лв и др., като приходите от проведени читалищни мероприятия са 31 766 лв и 65 ст. Тази сума не би стигнала дори да се покрият заплатите и хонорарите на читалищния персонал, които през същата година заедно с ДОО са около 100 000 лв. За 1990 г сумите са следните ……………………………………………

Интересен факт за отбелязване е,че след 1962 г от докладите на управителните съвети постепенно изчезват финансовите въпроси и изцяло се пренасят в докладите на ревизионните комисии. Това е напълно естествено, като се имат предвид горните цифри. Става ясен и един на пръв поглед парадоксален факт – постройката на новата читалищна сграда, която продължава седем години-от 1966 до 1973 г – не е отразена нито в отчетните доклади на общите годишни събрания, нито в бюджетите на читалището. Тя се строи от ОбНС по проект на проектантска организация Русе, главен проектант арх. Иванкин и едва след откриването се предоставя на читалището за ползуване. Проблемите започват именно с пренасянето в нея. Още в първите години се оказва, че съвсем новата още постройка се нуждае от сериозен ремонт, тъй като при строежа са допуснати доста небрежности. Новата сграда става и причина за скандал от окръжен мащаб. Наскоро след откриването й във в. „Ново лудогорие“ е поместена дописка, в която се твърди, че читалищното ръководство е похарчило 10 000 лв за банкети по ресторантите и още 1140 лв при откриването на новата сграда. Става нужда от среща на настоятелството с представители на редакцията, държавен народен контрол, финансов ревизор, на която се изяснява, че в действителност са похарчени само 1440 лв., но не само за откриването на читалищната сграда, а на още шест обекта в Исперих. Парите за откриването им били преведени на читалището от различните предприятия и то от своя страна платило целия масраф. Разделено на седемте обекта – заводи, детска градина, читалище и пр. се получава средно по около 206лв на обект – съвсем нормална сума. Така доброто име на исперихското читалище е възстановено, а редакцията на Окръжния вестник – принудена да се извини, което обаче не пречи по-късно на някои недоброжелатели да напомнят въпросната случка.

През 1973 г читалището получава доста големи суми за обзавеждане на новата сграда – 67 300 лв от ОбНС, 10 000 лв от АПК и 9651 лв от ТКЗС и 4612 лв от различните предприятия. ОСИК гр. Разград и Комитета за култура дават съответно 31664 лв и 22000 лв за устройството на музейната сбирка  към читалището.

С построяването на новата читалищна сграда за съжаление не се решават всички проблеми на материалната база на културно-просветната дейност на читалището. Старата сграда, строена през 1933 г е дадена на профсъюзния дом на културата, без Общинският народен съвет да се съобразява, че това е читалищна собственост, за която има и съответен документ. Общинският съвет на профсъюзите и до ден днешен не плаща никакъв наем на читалището. Част от новата читалищна сграда – една голяма зала и две помещения са отнети за ритуална зала на Градския народен съвет. На НАРКООП е предоставено друго, много голямо помещение, в което е разположена кафе-сладкарница „Албена“.

Макар и нова, сградата е както споменахме, плачеща за ремонт още в първите две години след нанасянето на читалището в нея. Ремонтира се парното отопление, звънчевата инсталация, осветлението, радиомрежата, прекарани са телефонни кабели, сменят се дори олуците. За по-добра звуко- и топлинна изолации е направена дървена обшивка на коридорите, едната репетиционна зала и помещението на ДМШ. По това точно време и АПК намалява субсидиите си наполовина, парите не достигат за костюми, обзавеждане на помещение за реквизита и др. Постепенно обаче тези липси се попълват. Още през 1981г са ушити нови костюми за съставите, закупени са нови музикални инструменти, технически средства за обучението в детската музикална школа. През същата година е направен поредният ремонт на парното отоплеше. Всяка година се отделят значителни средства за закупуване на инвентар и за нуждите на художествената самодейност. Според доклада на ревизионната комисия за 1985г за нуждите на художествената самодейност са похарчени 19 624 лв., за 1990 г сумата е …………………. лв.

В края на 1990 г читалището разполага със следното имущество: голяма сграда със зрителна зала с 486 места, две гримьорни, въртяща се сцена; две репетиционни зали, две читални – за възрастни и за деца, книгохранилище и заемна зала, две канцеларии, две репетиционни зали, две стаи за кръжочни занятия, прожекционна кабина и оркестрина. На пръв поглед това е същински палат, но той всъщност е твърде малък да вмести всички състави на художествената самодейност, всички оркестри, детски музикални школи и пр. Сградата е твърде малка за град с повече от 12-хилядно население, какъвто е Исперих. Фактът, че сградата е тясна проличава още през 1981 г, когато е направено първото предложение от Управителния съвет на читалището,   тогава с председател       ……………………. и секретар ……………………………………. за построяване на разширение на читалищната сграда. По-късно идеята се споделя от много читалищни дейци, но за съжаление поради финансови причини не е осъществена.

През 1990 г. сградата просто се пука по шевовете и връщането на старото читалище във този момент едва ли ще реши проблемите с материалната база по простата причина, че старата сграда просто плаче за сериозен основен ремонт, а не както по случай Коопвитрина-88 само от козметична външна мазилка. Между другото, по случай горното събитие и новото читалище, което има нужда от сериозни вътрешни промени се сдобива с превъзходна дограма от тониран алуминий за 60 000 лв. Поради кризисното положение в страната ни през 1990 г, читалищното ръководство едва ли ще успее да отдели средства за ремонт и поддържане на две сгради, от които едната в доста лошо състояние. Ако обаче погледнем историята на исперихското читалище назад, ще се уверим, че най-големи материални постижения то има точно в периодите на най-големи кризи – 1919, 1928-33 г, 1942-43 г. Да се надяваме, че най-младото поколение читалищни дейци ще бъде достойно за предшествениците си.

Така стоят нещата с недвижимото читалищно имущество в края на едно продължило цял век развитие. Що се отнася за обзавеж­дането и реквизита, то положението в края на 1990 г е следното: ….

---

ІV. ПРОСВЕТНА И БИБЛИОТЕЧНА ДЕЙНОСТ

 Както вече стана дума по-горе, пренебрегваната до 9.ІХ.1944 г. библиотечна и просветна дейност след тази дата постепенно набира сила и се превръща в приоритетна за читалището. През 1945 г. са направени първите стъпки в тази насока – доставени са наведнъж 281 тома книги, с което фонда нараства на 2087 тома Това е най-голямата доставка на книги от основаването на читалището. Постепенно започва да се увеличава и броят на читателите. До 1949 г. библиотечният фонд достига 3460 тома. Възстановява се традицията за изнасяне на сказки пред гражданството, като и количеството им е по-голямо от преди и темите са по-различни. През 1950 г. например са изнесени 11 сказки – 10 от местни лектори и една от лектор от националната лекторска група. Темите са предимно политически – „Съветската култура – гаранция за социалистическото изграждане на нашата страна“, „Съветското кино в борбата за мир“, „Октомврийската революция“, но има и други – „Скарлатината и борбата с нея“. Организирани са и обсъждания на четири филма. Трябва да се отбележи,че тая форма на културна просвета била дълбоко чужда на исперихци. Не са много наясно с нея и провеждащите я читалищни дейци. Докладът върху филма е четен преди прожекцията, а след нея зрителите бързат да напуснат салона. Все пак макар и формално са обсъдени филмите „Среща на Елба“, „Първи май“, „Партиен билет“ и „Гобсек“. Вече се спомена в предишния раздел за мизерното състояние на библиотеката през тези първи години – в непригодно помещение, без удобства за читателите и хранилище за книгите. По това време има един щатен библиотекар, а от настоятелството за библиотеката отговаря Сийка Йорданова. 1951 година може да се нарече „година на голямата чистка“ за библиотеката. Изхвърлени са 520 тома изпокъсани и „неподходящи“ книги, а са закупени 658 и с това общият им брой става 3588 тома. Читателите по това време са 650 души, предимно ученици. Обсъждането на филми продължава и през 1951 г. долу-горе със същия ефект. Исперихци така и не свикват с подобен род прояви. Вяло и формално са обсъдени „Великото сияние“, „ал. попо“, „Донецки миньори“ и др. Към лекционната пропаганда отношението е малко по-различно. Сказките се посещават добре, през годината са изнесени 26,от които осем от Националната лекторска група и 18 от местни хора.Темите са отново предимно политически – „Войната в Корея“, „Борбата за мир“, „Международното положение“ и др. Гостува и известния поп Константин Русинов /червеният поп/с лекция за Септемврийското въстание. Тематичната насоченост на лекционната пропаганда се запазва и през следващата 1952 г. Показателни са темите – „Трудът на др. Сталин“, „Икономическите проблеми на социализма в СССР“, „Икономическите постижения на нашия народ“ и все от тоя род. Напълно са изоставени общообразователните лекции. Що се отнася до обсъждането на филми, то тук организаторите с чест излизат от положението,като започват да ги правят пред ученическа аудитория. Обсъждат се предимно съветски филми – „Кубански казаци“, „Тимур и неговата команда“ и др. С учениците нещата потръгват значително по-добре. Насърчена от успеха библиотеката започва да провежда обсъждания на книги и то също с ученици. С учениците от турското училище е обсъдена поемата „Зоя“ от Назъм Хикмет, с литературния кръжок в гимназията – „Село Борово“, а с пионерите – „Митко Палаузов“. През 1952 г. библиотеката се настанява в освободените от ДСК читалищни помещения. Те са достатъчно просторни за разполагането на читалнята за възрастни и библиотеката, но за детска читалня не остава място. В читалнята се доставят 19 български и 11 съветски списания и 15 вестника, от които един турски. Поради многото читатели книгите бързо се износват и библиотечният фонд намалява, затова читалището и през тази година отделя значителни суми за закупуване на нови книги.

През всичките години след 9.IX. нагледната агитация присъствува в плановете и отчетите на читалището. Правят се кътове и стенвестници по повод на всички официални празници. 1954 г. е начало на участието на читалищните дейци в сеитбени, жътвени и други селскостопански кампании с „агитки“. Така цяло лято членовете на литературния кръжок към читалището обикалят селата на околията с говорящ „Стършел“. Изгражда се и лекторска група към читалището. За пръв път именно през 1954 г. се възражда традицията на беседите за обща просвета и култура. Такива са проведени седем, предимно на медицински теми, което като се има предвид културното ниво на част от населението, са много навременни. Макар, че киното от 1952 г. не е притежание на читалището, то продължава да организира обсъждания на филми, които протичат малко по-добре от предишни години. Библиотека­та видимо се „замогва“, фондът й брои вече 3937 тома, въпреки бързото амортизиране на книгите. Има регистрирани 780 читатели. Запланувано е да са 1500, но като се има предвид броя на населението и културното му ниво тогава и 780 са доста хора.

С успех се ползува читалнята, особено откритата през лятото в градската градина лятна читалня. Съставът на читателите в библиотеката и читалнята обаче не удовлетворява настоятелст­вото. И има защо. В края на 1955 г. от 910 души читатели само 46 са работници и 24 кооператори. Останалите са ученици и един с също малък брой служители. Това не отчайва библиотечните служители – вече двама на брой. Те работят упорито с този контингент читатели, който имат. Фондът достига 5457 тома. Подготвена е среща с писателите Боян Болгар, Павел Спасов, Димитър Гундев, Петър Стъпов и Димитър Симидов, за която обществеността и осoбено учениците се подготвят с усилено четене на произведени­ята им. Опитът с лятната читалня от предишното лято се разширява, като се откриват още две подвижни читални в пионерските лагери, освен традиционната вече в парка. Лекторската група вече се състои от 12 лектори, изнесли 17 лекции, от които 12 на медицинска тема – те се посрещат най-добре и от слушателите. След назначаването на Стоян Янков за щатен читалищен секретар работата на библиотеката видимо се подобрява. Преди всичко 1958 г. библиотечният фонд се увеличава с повече от 1200 тома и достига 6783 тома, от които 1845 – детска литература. За пръв път читателите на библиотеката надхвърлят 1000 души – по-точно те са 1085, от които 789 ученици. Читалнята е добре снабдена с български и съветски вестници и списания – съотв. 26 и 14 издания. Голямата популярност на лятната читалня в парка навежда читалищните дейци на мисълта да се построи сграда за тази лятна читалня в парка. Тя е започната, но остава недовършена, поради липса на средства. На ниво е и лекционната пропаганда. Изнесени са 27 лекции, от които 3 на политически теми, V на стопански теми, осем здравни и др. Съвместно със създадения през годината исторически кръжок с ръководител Б. Илиев е проведена вечер на етнографията. Кръжокът е създаден през април 1956г, като в него влизат както и стари членове на бившето археологическо дружество „Хан Омуртаг“, така и млади ентусиасти и ученици от гимназията. Кръжокът има за цел да проучва историята, етнографията и археологията на Лудогорието и да събира спомени, етнографски данни и съчинения, в които става дума за Исперих и околията. По случай първата в България седмица на музеите и културните паметници е уредена малка музейна сбирка, която бързо събира експонати. Освен вече споменатата вечер на етнографията, на която били демонстрирани различни носии и обичаи, била проведена и вечер на историята и археологията, за която за съжаление нямаме данни как е протекла. Особена заслуга за уреждането на музея и дейността на кръжока има фелдшерът – Тодор Д. Тодоров. През следващата година работата на кръжока продължава, макар че през август Тодор Тодоров напуска, като предава целият фонд на музейната сбирка и работата на кръжока на Борис Илиев, който го ръководи до 1959 година.

Най-активна и плодотворна от 50-те години е 1958, особено за библиотечната работа и лекционната пропаганда. По това време библиотекарка е Иванка Костова, а за лекционната пропаганда отговаря секретаря Стоян Янков. След големите покупки на книги през 1957 и 58 г. фондът на библиотеката достига до 9137 тома, а броят на читателите – 1135 души. Читалнята за възрастни работи много добре, заработва и читалнята за деца. Освен лятната читалня в градината се откриват две подвижни библиотеки и една постоянна към хотела. Събитие става гостуването на писателя Марий Ягодов и обсъждането на книгата му „Горун призори“. Изнесен е доклад от младата тогава учителка по литература Виктория Стоева. Запланувано е още едно подобно обсъждане – и не само запланувано, но и старателно подготвено – на книгата „Има едно щастие“ от Л. Александрова, но авторката не идва и то се проваля. За сметка на това с голям успех се провеждат две читателски конференции – „Птицевъдство“ и „Пчеларство“, които макар и нови като форма на просвета, се възприемат добре от гражданството. Изобщо годината е много богата на различни литературни и политически вечери. Проведени са две вечери на приказката, вечер на съветската книга, вечер на Смирненски и още 12 други, а също и карнавална вечер на 27 април. По броя на литературните вечери 1958 г. държи безспорния рекорд за цялата читалищна история от 1891 г. до наши дни. Освен изброените тържествени мероприятия са изнесени и 12 просветни беседи от лекторската група към читалището. И макар че историческият кръжок прекратява съществуването си, музейната сбирка съществува и работи по заявка, а събирателската дейност продължава. След този бурен разцвет следва известен спад през 1959 г., особено в лекционната пропаганда, който доста се задълбочава в началото на 60-те години. Непрекъснато нараства само библиотечния фонд – от 11 б24 тома през 1959 г. до 14 756 през 1963 г. Намаляват почти до нула просветните беседи и обсъжданията на филми. Така през 1959 г. е проведена само една беседа – по музика, една среща с писателите Атанас Душков, Щерю Атанасов и Димитър Гилин и са направени 10 радиопредавания за популяризиране на литературата. Подвижни библиотеки се правят към хотела, МТУ, ТКЗС и новостроящият се завод. Продължава да действува лятната читалня в парка.

Едва през 1964 г. читалището като цяло и библиотечната дейност в частност, започват да се съвземат, но все още не могат да достигнат блестящото ниво на 1958 г. Фондът на библиотеката надминава 15 910 тома, а читателите – 1640 души. Обръщаемостта на фонда е 2,2 – т.е. всяка книга е прочетена 2 пъти през годината,  а някои -и по повече от два пъти. В различни производствени колективи се обсъждат книги, предимно от български писатели. Така работниците от Промкомбината обсъждат повестта „Перуника“. В районната станция на съобщенията – „Бензиностанция“, служителите на милицията – близката им по тематика „Приключенията в Авакум Захов“ и др. Най-четящ е явно колектива на аптеката, който с помощта на библиотекарите обсъжда цели три книги – „Пътят към София“ от Ст. Дичев, „Самуил“ от Д. Талев и „Приключенията на Авакум Захов“ от А. Гуляшки. Проведени са две читателски конференции – за съжаление на неизвестни теми – с лозарската бригада на ТКЗС и с ремонтно-техническия отдел на Промкомбината. Съвместно с учениците от гимназията е отбелязана годишнината от смъртта на поета Пеню Пенев с литературна вечер, в която поетът Усин Керим разказва лични спомени за покойния си приятел. През седмицата на детската книга свои творби пред исперихските деца четат поканените от библиотеката писатели Слав Караславов и Николай Драганов. Успешната година има един наистина великолепен завършек – през м. декември града е посетен от голяма група писатели – Орлин Орлинов, Бончо Нестеров, Николай Стойков, Климент Цачев, Михаил Маринов и бившият исперихски гражданин и член на читалищния литературен кръжок Костадин Крайков, които се срещат с гражданството. Веднъж набрала скорост, библиотечно-просветната дейност постепенно става най-развитата ефективна и същевременно най-масова та читалищна дейност, фондът се увеличава със стабилни темпове – от 18405 тома през 1965г.,19 764 тома през 1966, до 24 601 тома през 1969 г. Съответно се увеличава и броят на читателите – 1840 през 1965, те вече 2157 през 1969 г., a щатните библиотекари вече са трима.

Публичните обсъждания и читателски конференции стават правило в работата на библиотеката. Провеждат се и рецитали на произведения на български писатели, но и на ученически творби /през 1965/. Редовно се правят радиопредавания по местния радиовъзел на литературни теми с популяризаторска цел. Активни участници в тях са Васил Байчев, д-р Дурмишев, Дарина Костова и др.

Към читалището се създава стабилна група лектори, като през 1966 г. са изнесени 577 беседи на различни теми. За пръв път през 1966 г. се създава и детска езикова школа за изучаване на френски език със 70 ученика. Продължават да действуват и летните читални по време на лятната кампания в двата стопански двора на ТКЗС и подвижните библиотеки в Дом-интерната „Дянко Стефанов“, в ЗРЧ и милицията. Продължават да се обсъждат книги – предимно по трудови колективи и училища. През 1969 г. са обсъдени общо 11 книги, между които – „Сбогом любов“ от Рангел Игнатов, „Легенда за Сибин – преславския княз“ от Ем. Станев, „Вярност“ от Захари Захариев и др. Проведени са и три читателски конференции – с работниците от ТПК на тема „Подвигът на героите от антифашистка­та съпротива“; със служителите от ТКЗС – „Отглеждане на малината“ и с комсомолците от НОУ „В. Априлов“ – „Младежта и строи­телството на новия живот“, а също така и две литературни вечери – едната в чест на М. Горки, а другата в чест на Хр. Смирненски. Литературният кръжок към читалището в резултат на дългогодиш­ната си дейност издава самостоятелна стихосбирка „Исперихски гласове“, в която влизат стихове на В. Байчев, Г. Дончев и други местни поети.

В началото на 70-те години /1971/ библиотеката има вече 27530 тома книги и 2108 читатели. Просветната работа продължава по старата схема – обсъждания на книги и читателски конференции. През 1971 г. са обсъдени десетина книги, като при обсъждането на едната от тях – „Неотдавна“ от Славчо Трънски присъствува и самият автор. Обсъжданията на книги и читателските конференции малко намаляват през 1973/74 г. , намалява и броят на читателите и на раздадените книги. Причината за това е преместването и настаняването в новата читалищна сграда. Освен това в процеса на преместването напускат и трите библиотекарки – Иванка Костова – най-опитната от тях, Нурие Якубова и Христина Бойчева. След напускането им са назначени само двама души на тяхно място. През този период зачестяват срещате с известни български и чужди писатели – Н.Я.Зелерански, Мерсия Макдермот, Чавдар Аладжов, Боян Болгар и Лиляна Стефанова.

Особено бурно се развива в началото на 70-те години кръжок като дейност. Езиковите школи в началото на 1971 г. стават две – по френски език с 86 учащи и по английски – с 15 учащи.

Създадени са през 1970 г. фотокръжок, воден от Петко Колчаков и кинокръжок, воден от Йордан Ненов Христов. През следващата година тези кръжоци започват да уреждат фотоизложби и прожекции за гражданството. Успехът на тези два кръжока довежда до откриване на нови – кръжок по интарзия, воден от Дечо Дянков, кръжок по изобразително изкуство – от Колю Дойнов, кръжок по приложна електротехника – от Колю Миланов. Част от тези кръжоци по липса на помещения провеждат занятията си в училищните сгради.

Интересът към историята на родния край винаги е бил присъщ на читалището. При нанасянето в новата сграда е определено и място за музейна експозиция. Във връзка с това през годините 1972-73 усилено се събират експонати за фонда на музея. През м. септември 1972 г. за негов уредник е назначен Бончо Вачев. Активно съдействуват за събирането на първите музейни ценности Йордан Стефанов, Стоян Янков, Петко Петков, Димитър Стефанов, Марин Нешев, Марин Токушев и др. С тяхна помощ са събрани около 3000 нови експонати. Експозицията е оформена от Васил Карадимов.

Втората половина на 70-те години се характеризира с известен упадък на интереса на гражданите към читателски конференции и обсъждания на книги. Въпреки това и обсъжданията и конференциите продължават да се провеждат, но те изискват все по-голяма изобретателност от библиотекарите и се насочват все-повече към ученическата аудитория. Намалява броят на обсъжданите книги – повече от 10 през 1976, 10 през 1977 и само шест през 1978 година. Като нова форма на работа се появяват разлистите двубои и многобои по случаи исторически годишнини – така например през 1970 е проведен двубой на тема „Потомци на априлци славни“, по случай годишнината на априлското въстание.

Постоянен си остава интересът към гостуванията на писатели и културни дейци. Особено често гостуват детски писатели по повод седмицата на книгата за деца и юноши. Така през 1975 г. гости на децата от Исперих са писателите Надя Кехлибарева и Ме­тоди Бежански, през 1976 – Ирина Тутмакова и Георги Струмски, а през 1978 г. вече са проведени 10 срещи с различни културни и обществени дейци, между които …

Годината 1976 е много успешна за библиотеката. Фондът и се приближава към 40 000 – по-точно той е 39 500 тома книги, а чи­тателите са 2104, като половината от тях са ученици. Благодарение на работата и опитността на дългогодишната библиотекарка Ганка Косева библиотеката е окръжен първенец.

Постиженията в смисъл на увеличаване на фонда и броят на читателите продължават да нарастват и през 80-те години. Така през 1981 г. общият брой на книгите е 50 184 тома, а на читателите – 1800; през 1985г цифрите са съответно ………………. и …………………… ; а през 1990 – …………  и …………………….  . Известните колебания в броя на читателите се дължи на разкриването на училищни библиотеки, които до известна степен отнемат читателите на градската библиотека. Последният период от живота на библиотеката се характеризира не само с увеличаване на фонда и броя на читателите, но и с търсене на нови ефективни форми на просветна и културна дейност и опит да се вложи ново съдържание и да се оживят старите. Библиотеката постепенно се превръща в организатор на библиотеките в селищната система, което се изразява в създаването на централизирано звено за комплектуване и обработ­ване на книгите, обслужващо всички библиотеки в района. За две години 1980-1981 служителите от звеното закупуват и обработват 14 680 тома литература и 290 грамофонни плочи, което несъмнено облекчава библиотекарите и освобождава по-вече време за други дейности. Тези дейности, както вече се отбеляза, са традиционни – читателски конференции, на различни теми и обсъждания на книги от български и съветски писатели. Намират място и радиопредаванията във връзка с годишнини на исторически събития или известни писатели. Провеждат се рецитали и двубои по същите поводи.

Най-емоционална и предизвикваща най-голям интерес страна на просветната дейност са организираните срещи с писатели. Те са събитие в живота на малкия град, посещават се от много голям брой граждани, дълго се помнят и коментират. За последните десет години исперихци се срещат с голям брой писатели от столицата, общината и окръга – между тях са Йордан Друмников, Крьстьо Станищев, Петър Димитров – Рудар, Васил Загорски, Антон Николов, Петя Йорданова, Костадин Крайнов, Дулинко Дулев, Валери Станков и др. Някои от посочените творци посещават града и втори път.

Създаденият през 1972 г. – музей към читалището се радва на особено добро посещение през периода 1974-1976 г. Изнесени са голям брой беседи пред посетителите – предимно ученици и трудещи се от общината. Така само за 1975-76 г. са изнесени 218 общи беседи, а е посетен през 76 г. от 3370 посетители. Там се връчват партийни билети и комсомолски книжки, там се провеждат пионерски сборове и открити уроци с учениците от градските училища.

През 1978г музейната сбирка към читалището става филиал на Разградския окръжен исторически музей, а по-късно става на­пълно самостоятелна институция, като постепенно се разраства, след започване на мащабните проучвания в археологическия резерват „Сборяново“ персоналът му постепенно достига десет щатни бройки.

За сметка на музея, тръгнал по пътя на самостоятелното развитие през 1977 г. към читалището е създадена малка картинна га­лерия, която доста бързо набира фонд за сметка на закупувани и дарявани творби. В началото на 80-те години тя вече разполага с 28 живописни платна и 26 графики на обща стойност 19 000лв. Тя е разположена в преоборудваното бившо помещение на библиотеката в старата сграда на читалището. Въпреки че помещението не е особено подходящо, а хранилището на галерията е направо мизерно, тя развива доста оживена дейност. В началото на 80-те година започва скромно с по 2 изложби годишно, като постепенно достига до 7 изложби в края на десетилетието. Провеждането на изложбите става със съдействието на СБХ – Разград, затова първоначално самостоятелните изложби са предимно на разградски художници, но към 1987-90 г. исперихци имат възможност да се запознаят с повече творци от столицата и други градове. По различно време пред тях представят свои творби Васил Карадимо, Тома Томов,  Здравко и Кирил Батембергски, Цветана Иванова, карикатуристът Стоян Гроздев, скулпторът              , моделиерът Генади Дончев, художници от окръжните пленери по живопис на побратимените с Разград градове, пленерът по керамика, организиран от ЗФП „Хан Аспарух“ и др. Организират се изложби на местният художник  Йордан Андреев, на ученическото творчество, на реставрирана керамика от разкопките в резервата „Сборяново“ и др. Увеличава се и собственият фонд на галерията до живописни платна и
графики на обща стойност ………………….. лв. През м.     1990 г. по решение на музейният съвет и управителният съвет на читалището – галерията става подразделение на градския исторически музей по финансови съображения.

От многобройните кръжочни дейности през 70-те години, през следващото десетилетие остават да съществуват само фотокръжока, воден от Александър Колев и кръжока по краезнание. Воден от Йордан Стефанов. Те развивай доста активна дейност . Участниците във фотокръжока заснимат събития от живота на учениците от градските училища и уреждат фотоизложби, а кръжокът по краезнание активно участвува в теренните проучвания на археологическото наследство в селищната система. Последните две години от стогодишната история на читалището са особено трудни – 1989 г. поради „екскурзията“ на мюсюлманското население към Турция, а 1990 поради тежкото икономическо състояние на страната ни. Особено тежко се отрази „екскурзията“ на библиотечната дейност. Поради изселването на значителна част от населението става нужда да се закрият някои от селските библиотеки. Това откъсва библиотечните работници от читалище „Съзнание“ задълго от техните преки задачи, тъй като трябва да се опишат книгите в закриваните библиотеки, пък и да се заместят екскурзиантите в полската работа, за да не се провали прибирането на реколтата.

---

ХУДОЖЕСТВЕНА САМОДЕЙНОСТ

Първите години след 9.септември 1944г са белязани почти от пълна липса на театрална и друга художествена самодейност. Единственото културно развлечение през този период е киното, което започва редовна работа от ноември 1945г, като до края на годината има 86 прожекции, предимно на съветски филми. Според годишния отчет пред 1945г са изнесени и три пиеси, но никъде няма данни кои са те и кой ги е изнесъл. До началото на 50-те години, киното има почти всекидневни прожекции, с неизменно добър приход, като годишно се гледат 70 до 80 заглавия – между тях „Джулбарс“, „Василиса Прекрасна“, „Децата на капитан Грант“, „Съдът на народите“, „Котовски“, „Яков Свердловски“, „Петър Велики“, „Ревност“ и много други. След 1951г, киното, както вече беше отбелязано преминава към държавна Кинефикация, която след дълги спорове заплаща киноапарата и кабината, а ползува читалищния салон почти безплатно.

Постепенно читалищната дейност се свързва и с други обществени и политически организации в града. В началото на 1950г е получено нареждане да се създаде съвместен художествен колектив от членове на читалището и ДСНМ. Естествено в началото още на Януари такъв колектив се изгражда и получава задача да подготви „сценмонтаж“ за художествено -съревнователната вечер. Може само да се предполага художественото качество на въпросния „сценмонтаж“. По-кьсно в други документи мимоходом се съобщава, че кул­турни прояви от този род нямали особена популярност и не протичали на особено високо ниво. Създаването на единният художествен колектив обаче улеснява едно друго начинание на читалището, започнало доста плахо през 1949г и на което е съдено да остави трайна следа в исперихския културен живот – оперетата.

През 1949 г по инициатива на учителят по география в гимназията Стефан Стефанов, родом от Копривщица, малка група ентусиасти създават първо самодеен оркестър, разрастнал се по късно до 18 души. Пръв опит е поставянето на оперетата „Иванов Павел“, по точно само на първото действие. Добрият прием от страна на публиката става причина още същата година да се постави и оперетата „Шибил“, за която не знаем кой е участвувал и как е преминала на сцена. Първата поставена в града оперета, за която знаем почти всичко е „Наталка-полтавка“, представена за пръв път на Първи май 1950 г и поради големия успех показвана още 4 пъти в града, а освен това по веднъж и в селата Голям извор и Владимировци. В нея вземат участие самодейните артисти Геновева Станчева, Георги Тодоров, Васил Марков, Станка Владимирова, Николинка Маринова, Велико Бърнев, Нурия Мачинлиева, Милан Костов, Сийка Йорданова, Лалка Симеонова и Мара Йорданова, а в ролята на Наталка Полтавка – Веселина Малчева. Оркестърът е в състав – Коста Семерджиев, Ди­митър Киряков, Петър В. Георгиев, Петър Владимиров, Петър Георгиев, Георги Йорданов, Колю Коларов, Васил Спасов, Добромир Мичоров, Русан Неделчев, Георги Венев, Бистра Маринова и Бончо Кочанджиев под диригентството на Стефан Стефанов. В оперетата участвуват още хористите от двете училища. Концертмайстор на представлението е Коста Семерджиев, околийски съдия в Исперих, родом от гр. Ловеч, а костюмите са изработени под ръководството на Йорданка Димитрова от Видин, учителка в професионалната гимназия. Режисьор на постановката става Велико Бърнев. След окуражаващият успех на „Наталка полтавка“ е поставена детската оперета „Малката кибритопродавачка“, в която ролите се изпълняват от ученички и ученици от ІІ-ІІІ клас на прогимназията /сега VІ-VІІ/. – Денка Костадинова, Милкон Хугасян, Екатерина Тютюнджиева, Събка Йорданова и др. Балетът също се състои от ученици. Диригент е Милан Костов, режисьор – Гинка Берова, постановчик – Велико Бърнев, костюмите са изработени с ученичките от девическата професионална гимназия под ръководството на учителката им Йорданка Димитрова. Тази оперета също е срещната много добре от публиката и е представена четири път в Исперих и един път в Дулово.

1950 е доста плодотворна и за театралния състав, увеличен за сметка на включването на младежи – членове на ДСНМ. Въпреки, че в отчетният доклад за годината настоятелството си прави сериозна самокритика и твърди, че читалищният живот е в упадък, освен двете оперети са изнесени и четири пиеси – „Селска история“, „В страната на болшевиките“, „Хищници“ и „Ден за почивка“. Това е една доста сериозна театрална програма, която с госту­валите през годината силистренски младежки колектив, Разградски симфоничен оркестър и хорът на железничарите от Русе, а също и Разградският театър с четири постановки почти плътно запълнила театралният сезон на 1850 г. Спокойно може да се каже, че след 9.ІХ. това е най-богатата в културно отношение година. Обогатява се и материалната база на художествената самодейност, като за нуждите на читалището са закупени чело, контрабас и акордеон за 180 000 лв.

През 1951 г. настоятелството решава, че ще има по-голям успех, ако за всяка читалищна дейност отговаря един човек. Председателят на читалището Петър Пашев отговаря именно за художествената самодейност и сам взема участие в постановките. Оперетните представления са особено успешни, въпреки че 6 души от оркестъра го напускат поради преселване на други места. С ак­тивните грижи на Стефан Стефанов и Васил Спасов загубата е преодоляна. Възстановено е представянето на оперетата „Наталка-Полтавка“, подготвени и успешно представени са още две – „Уляна“ и „Сватба в Малиновка“, които намират добър прием не само в Исперих, но и в Кубрат, Дулово, Хърсово и Владимировци. За съжаление театралният състав подготвя само една пиеса „Сватба със зестра“. Неин режисьор е учителят по литература Васил Байчев, който е и постановчик на две от трите поставени през годината оперети.

1952 и 1953 г са особено тежки в стопанско отношение за читалището, което се отразява и на художествената самодейност. Това е период, когато всяко предприятие и училище започва да създава свои, независими от читалището театрални и други състави. Получава се така, че дотогавашните самодейци, намиращи изява в читалищни състави, биват задължавани да участвуват в учрежденски такива. Хората се пръсват, похабява се реквизит, читалищната дейност клони към нула, особено през 1952 г., за която нямаме никакви сведения за прояви на художествена самодейност. Малко подобрение се забелязва през 1953 г., когато е поставена оперетата „Запорожец отвъд Дунава“, режисирана от Васил Байчев. Танците са поставени от Иванка Полякова и Надежда Стефанова, художествен ръководител е Велико Бърнев, осветител – Тодор Григоров, а диригент Димо Халачев. В ролите се представят Милан Костов, Виктория Стоева, Георги Илиев, Асен Цветков, Петър Пашев, Ганчо Стефанов и др. Оперетата има успех и се помни и досега в града, но като цяло читалището изживява криза, която продължава и през следващата 1954 г., когато театралната дейност продължава да не върви, а много от членовете на колектива имат отрицателно отношение към нея. Не е известно коя е причината за това, но все пак музикалният колектив успява да се преобразува като народен хор и дори да изнесе един концерт. Макар че в доклада този факт е представен като успех, това е безспорно крачка назад – от оперетен състав към народен хор. Поставена е само една пиеса „Търсят ви от Таймир“, в която наред с ветераните П. Георгиев и Г. Йорданов участвуват и младите тогава В.Стоева, М. Сираков, Т. Станчева и др. Зародилата се танцова трупа не успява да изнесе нито един концерт, нито пък да се представи на околийския преглед на песните и танците. Това лошо положение на художествената самодейност в частност и на цялото читалищно състояние едва ли се дължи на лошо ръководство, а по скоро на липса на координация между отделните членове на това ръководство. По друг начин не може да се обясни фактът, че при едно много добре подбрано настоятелство по състав, годината с право може да бъде наречена година на Васил Байчев – ръководството на литературния кръжок, театралната самодейност, дори и лекционната пропаганда през годината са негово дело.

Следващите пет години се характеризират с постепенно подобряване на театралната самодейност, променлив успех на другите състави и … доста недоразумения между читалищни дейци. Промените към добро започват още от началото на 1955 г. Танцовата трупа успява да се стабилизира и дори да спечели грамота от окръжния преглед на художествената самодейност. През следващата година танцьорите вече имат нови, еднакви носии, купени от читалището и отново се класират на окръжните прегледи – този път на второ място. Представя се с концерти и пред исперихската общественост. Този подем обаче е кратък. В края на 1956 г. трупата се разтурва, поради разногласия между двамата и ръководители – Недко Неделчев и Стефан Димитров. През следващите три години танцовата трупа просто „крета“, т.е. съществува, но нито дава концерти, нито има други някакви изяви. Особено любопитна става ситу­ацията през 1959 г., когато читалището „отстъпва“ танцовата трупа на местното управление на МВР, за да може то да се представи добре на прегледите на милиционерската самодейност. След прег­ледите обаче управлението не спазва уговорката, а просто „задържа“ състава за себе си, а след това дава концерти от свое име в различни селища на района. Естествено това вбесява читалищното ръководство и започва една дълга безплодна разправия. Тя завършва с това, че всички милиционери – самодейци напускат трупата и тя си остава изцяло читалищна, но не е в състояние да даде нито един концерт. Краят на тази забележителна история е вече през 1960 г .

През разглеждания период постепенно се съживява и театралната самодейност, за да достигне своя връх през 1956-1958г. След като през 1955г. Борис Илиев завършва курсове за театрална подготовка, към читалището са създадени две секции – за художествено слово и драматична, като в последната участвуват 25 души. Секцията художествено слово доста „куца“ и успява да изнесе само един рецитал през годината, но драматичната секция успява да подготви и изнесе три пиеси – „Халосник“, „Без да се посочват имената“ и „Вълчи времена“, а също и да възстанови оперетата „Наталка-Полтавка“, която издържа три представления в града. През следващата 1956 са изнесени също три пиеси – водевилът „Сватбено пътешествие“, битовата драма „Мене ме мамо змей люби“, представена седем пъти пред публика в града и околията и рекордната „Вълчи времена“, играна 16 пъти в града и околията и излъчена по радио Варна. След кратко затишие в театралната дейност през 1957г., когато е представена само оперетата „Тайните на харема“, настъпва най-добрата за цялото десетилетие година на театралната дейност. Най-много представления издържа комедията „Дава се под наем“ – 17 в града и околията, следвана от оперетата „Тайните на харема“ – 16 представления, „Вампир“ от Антон Страшимиров – 7 и „Вражалец“ от Ст. Л. Костов – 3 представления. Към края на годината много от артистите – самодейци напускат града поради преместване на работа в други селища и през 1959 г театралната дейност почти замира.

Една от най-трудните през 50-те години дейности е създа­ването и укрепването на градския хор. След 1955 г негов диригент става преподавателката в ДМШ Дарина Костова. Под нейно ръководство през 1956 г хорът изнася концерти в Исперих, Дулово, Голям Поровец и други села и се явява на окръжно състезание в гр. Русе. По късно под ръководството на Петко Дечев хорът подготвя концерт, изнесен във всички села на околията. За съжаление дисциплината на хористите е много лоша – нещо обяснимо, като се има предвид начинът на набирането им по административен път, и много добри намерения на ръководството за него се провалят. Все пак през 1958 г е създаден и битов оркестър към хора, в който има пет кавалджии – Г. Рабачев, Антон Цолов, Йордан Станчев, Руси Дочков и Стоян Михов; гъдулари – Йордан Русев, Велчо Петров, Благой Илиев, Васил Павлов и някой си Цанко от Джами Махле и един гайдар – Стефан Цветанов, милиционер. Доколко този оркестър участвува в проявите на хора не е известно, тъй като самият хор близо две години 1957 и 58 почти няма такива. През 1959 за негов диригент отново е назначена Дарина Костова. Събирането на хористите за репетиция продължава да е кошмарен труд. Съставът на хора варира от 25 до 36 души. Въпреки това на Ботевата вече е изнесен доста приличен концерт. Настоятелството хвърля вината за недисциплинираността на хористите върху диригента Д. Костова, но причината е преди всичко в самата система на набиране на хористите – кампанийност и административен натиск.

Най-забележителното събитие през 50-те години е създаването на детска музикална школа към читалището. Веднъж създадена през 1955 г, тя продължава да съществува и до наши дни и да допринася за развитието на музикалната култура в града. Първите ученици са приети след приемен изпит, на който от 78 отпадат 36 кандидати, а са приети 42. От тези 42 деца някои също се отказват, докато накрая остават 25 деца, обучаващи се в три групи – цигулка, акордеон и пиано. Освен основния инструмент те изучават още солфеж и теория на музиката. Първите преподаватели в школата Дарина Костова и Васил Спасов, заедно с тогавашния председател на читалището Петър Пашев закупуват от Варна необходимите музикални инструменти. Още през следващата 1956 г учениците в школата – вече 35 на брой и с трима преподаватели /третият е Петко Дечев/ изнася три концерта, посрещнати добре от исперихската общественост. За съжаление през следващата година започват сериозни конфликти между Васил Спасов и Д. Костова, които не се отразяват добре на школата. Това е една доста неприятна история, намерила отражение в много читалищни документи от това време и с нищо не украсява нито самите преподаватели, нито читалищното ръководство, волю или неволю въвлечено в разпрата. В края на краищата Костова напуска, но работата на първо време продължава да не върви както трябва. Особено много затруднява работата на школата събирането на месечните такси от родителите, които плащат доста нередовно. По-големите ученички не проявяват достатъчна дисциплинираност и пр. Тези трудности на растежа се преодоляват през 1958г, когато броят на учениците достига 73, от които 17 учат пиано /назначена е нова преподавателка – Иванка Чернокожева/, 25 – цигулка и 31 – акордеон. Последните са разделени на две групи, като едната е поета от Стоян Янков. Взети са сериозни мерки и таксите вече не са проблем – събират се съвсем редовно, дисциплината също е на необходимата висота. За краткото си съществуване ДМШ става доста престижно учебно заведение, ако може да се каже така. През 1958г на работа в него се връща Д. Костова, а цигулка започва да преподава Колю Коларов. /той се оказва доста несериозен по отношение на школата и напуска в първите месеци на 1960 г/. Започват и упреци от страна на градската общественост срещу Ст. Янков и Д. Костова. Главният е, че се приемат с предимство деца на учители и други интелигентни родители, а се дискриминират тези на обикновените хора. Упрекът е безпочвен, тъй като всички деца при кандидатствуването полагат изпит, но явно нечии незадоволени родителски амбиции намират утешение в подобно твърдение, та чак го правят въпрос на общото годишно събрание през 1959 г., както се казва – по безплодно дърво никой не хвърля камъни. Съдейки от камъните, посипали се над ДМШ, тя има една наистина плодотворна дейност. Тя е и единствена, която не се повлиява от общия упадък на читалищната дейност през 1959 и следващите я години. За този спад, вече споменаван на няколко места, трябва да се каже, че е предизвикан не от вътрешната логика на развитие на читалището, а от външни, но много сериозни причини. Именно през 1969 г Исперих е закрит като околийски център след близо 60 годишно съществуване като такъв. Това силно се отразява не само на самочувствието на исперихци, но и на финансовото състояние на читалището, пък и изобщо на града. Защото макар и във всички свои документи още от преди девети да се води град, Исперих, по държавната карта е село, той не е обявяван за град нито с указ от старото, нито от новото правителство. Именно загубването на известното по-високо положение като общински център на един доста голям район се отразява и на читалищните дела, особено на театралната и танцова самодейност. Периодът 1960-62 г се характеризира с почти пълен застой в тази област. През 1960 г е представена само една пиеса – „Деликатна операция“, но за сметка на това пък – цели девет пъти в села от района. За окръжните прегледи е подготвено първо действие от драмата „Съвест“, но за съжаление много зле. Правят се опити да се създаде сатиричен състав към читалището, но те не се увенчават с успех. За две години са изнесени 16 спектакъла от танцовия състав, хорът, оркестрите – духов и битов. Отчетено е и съществуването на два театрални състава с 36 участници, но за съжаление не са известни изявите им. Детската музикална школа има 57 ученици. През 1963 г прекратява съществуването си и градския хор. Едва в края на годината Стоян Янков успява да организира вокална група от служители в болницата. Танцовият състав дори не се класира за участие в окръжните прегледи и ако не е големият успех на създадения през годината цигански ансамбъл, то почти няма за какви прояви да се говори. Въпросният цигански ансамбъл се подготвя за рекордно кратък срок и жъне аплодисменти във всички села на бившата околия. Малко се съвзема и театралния състав, който представя две пиеси – „Велможата Ваников“ от Борис Илиев и водевила „Когато младите решават“. Последният е представен и в Дурач, Свещари и Яким Груево. Задоволителни успехи показват 60-те възпитаници на ДМШ, които изнасят две продукции и един концерт в края на учебната година. От началото на 1964 г тези трудности са до голяма степен преодолени и хоровата и танцова самодейност започват бавно, но сигурно да се възстановяват и да напредват. Най-много усилия изисква възстановяването на хора. През месец януари с голям труд са събрани 63 участници. Отговорниците за събиране на хористите за репетиция се превръщат буквално в пъдари, но резултатите са налице – под ръководството на Дарина Костова градския хор се представя с пет четиригласни песни в местния, районен и окръжен преглед на художествената самодейност, където се класира сред най-добрите. Създадената в края на 1963 г вокална група под ръководството на С. Янков изнася концерт от народни песни в града и района и отлично се представя на районния фестивал на първенците от Северна България. Тези успехи се оказват много добър стимул за хористите и от двете групи и спявките стават почти редовни. През 1964 г е закупен и нов пълен комплект от инструменти за духовата музика, с чието организиране се заема Добромир Мичоров. За кратко време той успява да създаде дееспособен колектив, който на всички манифестации води челната колона и свири по време на манифестацията. Музиката свири и на погребения на по-видни исперихски граждани, подготвя концерти и за кратко време се превръща в неразделна част от културния живот на града.

Танцовата трупа също е в подем, дава концерти в града и селата заедно с вокалната група, а на окръжния преглед се класира на едно от първите места и получава парична награда.

Водевилът „Когато младите решават“ от Ст. Енчев е безспорен рекордьор по брой на представянията в цялата история на читалището – 22 пъти в Исперих и околните села. Под режисурата на В. Байчев и с участието на ученици от детската музикална школа, ръководени от В. Спасов е създаден един наистина блестящ спектакъл, представен успешно и на разградска сцена. Турската театрална трупа под ръководството на Ф. Гавазов също има няколко добре посрещнати представления по селата. През 1963-664 година участниците в ДМШ са 112 – от тях 82 деца учат акордеон, 10 – пиано, 13 – цигулка и 7 духови инструменти. В началото на есента на 64 година се записват 75 ученици. Двама от завършилите през годината са приети в средното музикално училище в гр. Русе.

Културният живот в града е разнообразен и от гостувания на Разградския, Русенския и Коларовградския театър, всички състави създадени или заздравени през 1964 г продължават съществуването си и през следващата 1965 г. Хорът продължава да е „скърцащото“ колело, поради нередовното присъствие на участниците на репетиции – стара болест, която церят със също тъй старото средство – налагане на административни наказания от страна на стопанските ръководители. Въпреки затрудненията хорът изнася програми в града по случай на различни празници и започва да се готви за окръжните прегледи през пролетта на 1966. Ансамбълът за български песни и танци, ръководен от Недко Неделчев разучава хора, едноактни пиески, народни песни и хумористични номера, с които посещава селата през пролетта и лятото. Същото прави и ансамбълът за турски песни и танци под ръководството на Фаик Гавазов, като обикаля с програмата си пък турските села, но дейността му е сериозно затруднена от патриархалните нрави, съществуващи у това население, които забраняват на млади момичета да участвуват в подобни мероприятия.

Театралният състав подготвя пиесата „Карнавал“ и я изнася в четири села, но не успява да я изнесе в Исперих, заради което е порядъчно критикувана. Продължава обучението на 75 деца в дете ката музикална школа. За пръв път се създава и балетна школа с преподавател Юлия Катранджиева от гр. Силистра,специалист-хореограф. През 1966 г тази школа има вече 66 участници, годината е добра и за другите читалищни състави – танцовият състав изнася два спектакъла, театралният – три, а двата оркестъра – четири. ДМШ има 70 ученици, но преживява тежък удар – на 57 години почива дългогодишният преподавател Васил Спасов. От името на читалищни членове управителният съвет му издава некролог, в който се посочват многобройните му заслуги за читалището. През 1967г съставите на художествената самодейност се „роят“. Хорът се разпада на три вокални групи, ръководени от Д. Костова, Елга Коларова и Емилия Петрова, които са допуснати до окръжните прегледи, където и трите получават грамоти – първата и третата – за отлично представяне, а втората – за добро представяне. Увеличават броя си участниците в духовата музика /закупуват се и нови инструменти/, създава се мандолинен оркестър с ръководител Димитър Цанев. Скоро след създаването си оркестърът е награден с парична награда на окръжния преглед на художествената самодейност. Започналият много добре годината турски ансамбъл под ръководството на Зюбейде Думбалова и Фаик Гавазов след няколко концерта започва „да губи височина“ и към края на 1968 г се разпада. През зимния сезон на 1967г само за 20 дни е сформиран цигански ансамбъл с ръководител Али Алиев, който печели овации с програмата си по селата в района.

Най-голям успех извън Исперих има групата за художествено слово към читалището. Тя се класира на първо място на окръжния преглед на художествената самодейност в Разград през 1968 г и е награден с 1000 лв., а Анастасия Коларова,член на групата – с екскурзия до Букурещ. Тя е допусната и до националния преглед на художествената самодейност, където се класира на второ място, а читалището е наградено с радиограмофон.

Последните за десетилетието години се характеризират с разработването на танцовата самодейност /особено сред учениците/, и известна криза в читалищните оркестри. Последното не се отнася до мандолинния състав, който има най-много концерти пред населението и участие в ІІІ национален туристически събор на „Предела“ в Пирин. Съставът дори се увеличава, закупуват се нови инструменти – електрически китари и мандолини. Проблемите са всъщност с духовата музика. След едно отлично представяне на зоналните прегледи на художествената самодейност в Габрово, той почти се разпада. По-старите, свирили дълго време музиканти отказват да репетират и да излизат пред публика. Стига се до парадоксалното положение управителния съвет на читалището да им плаща по 12 лв месечно за репетиции, но дори и тази мярка не е достатъчно ефикасна.

Паралелно с мандолинния състав се създават и два нови – естраден с ръководител Стоян Спасов, който свари по разни тържествени мероприятия и събрания и самостоятелен битов оркестър с ръководител Милан Костов, образувал се след преоформянето на градския хор в дамски хор за школувано пеене с ръководител Дарина Костова. Продължава съществуването си танцовият състав за възрастни, но наред с него се сформира и представителен пионерски танцов състав с ръководител Априлка Тодорова Костадинова.

В началото на 1970 г детската музикална школа има 70 ученици. 22 от тях учат в групата по пиано и 48 – в групите по акордеон. Преподавателите са трима – Д. Костова, Ст. Спасов и Иван Русев.

През седемдесетте години /особено след настаняването в новата читалищна сграда/ художествената самодейност продължава да се разраства.

Въпреки текучеството сред ръководителите на съставите – особено през първите пет години на периода – постепенно настъпва една стабилност, а броя на заетите в художествената самодейност достига 600 души. Позатихналата към края на 60-те театрална дейност постепенно се възражда. Изнесената през 1969 г под ръководството на В. Байчев пиеса „Взрив“ представена в 25 села от района и в Исперих слага началото на това съживяване. През следващите години се представени „Ако всичко започне отначало“, „Свят като цвят“, „Разходка в събота вечер“, „Съвест“, „Майстори“, „Чуден човек“, „Този мил стар дом“ и др. Тези постановки на самодейци естествено не са достатъчни да задоволят културните интереси на исперихци. През разглежданият период гостуват често държавните театри от Разград, Силистра, Шумен и Русе. Особено много се увеличават тези гостувания след пренасянето в новата читалищна сграда, разполагаща с модерна въртяща сцена 5 възможности за най-съвременни постановки. Затова и ударението при художествената самодейност не театъра, а танцовите, хорови и музикални състави. Въпреки особените грижи полагани за духовата музика през 1970 г тя се разтурва, а от 1971 започва отново да репетира и бързо възвръща положението си на постоянен задължителен участник във концерти и всякакви градски мероприятия. Освен мандолинният състав на възрастните през 1971 г е създаден детски мандолинен състав с ръководител Милан Костов, а през 1972 г – втори мандолинен състав за деца с ръководител Васка Мичева. От 1975 г състава ръководен от М. Костов се слива със състава на възрастните мандолинисти и работи заедно със основания през 1973 г ансамбъл за руски и съветски песни и танци. През 1976 г децата вече са ученици в гимназията и възниква необходи­мост от създаване на нов детски мандолинен оркестър, който за съжаление не се създава. Затова пък именно през 1976 г се изгражда детски битов оркестър отново с ръководител Милан Костов.

Самодейните състави при читалището се представят много добре на V републикански преглед на художествената самодейност през 1974 г. Особено голям е успехът на ансамбъла за руски и съветски песни и танци с ръководител Аничка Бочева, награден със сребърен медал. Градският хор за школувано пеене с диригент Д. Костова получава бронзов медал. За съжаление наскоро след това събитие Ко­стова се преселва във Варна и това се отразява силно на хора. На първо време за диригент е поканен щатния диригент на разградския симфоничен оркестър Чемширев, но нередовността на хористите много затруднява работата му. През 1976 г за диригент е назначена Ана Стателова. След заминаването на Д. Костова за Варна за препо­даватели в ДМШ, където учат 80 деца са назначени Зорница Славчева и Мариана Христова. През 1976 г те вече са 128, като се откриват и групи по китара. Децата се представят добре пред публика, като само през март 1976г дават четири концерта. Под ръководст­вото на В. Чикова те представят и детската оперетка „Снежанка и седемте джуджета“, която има голям успех сред децата и възрастните в града. Също през 1976 г се открива и клас за народни инструменти – тамбура и кавал, в който се учат 37 деца. С увеличаването на учащите в ДМШ на преден план излиза въпросът за репетицион­ните помещения.

Годината като цяло е богата на създаване на нови състави. Именно през 1976 е създаден съставът за пантомима с ръководител Николай Ганчев, битов оркестър за възрастни и естрадно-сатиричен състав. Последният развива доста бурна дейност и до края на десетилетието изнася пиесите „Куче влачи диря няма“, „Дон Жуан“, „Енер­гични хора“ и много кратки хумористични сценки. На VІ републикански преглед на художествената самодейност е награден със златен медал.

Назначен е щатен ръководител на танцовите състави, които изцяло се състоят от пионери и ученици, това е Венелин Вутов, завършил института по хореография. Само след три години танцовият пионерски състав ръководен от него е награден със златен медал на 10 юли 1979 г.

Десетилетието от 1970-80 г се характеризира с още една, стандартна за цялата страна проява, която въпреки своята казионност допринася твърде много за развитието на художествената самодейност – става дума за концертите под надслов „Сцена АПК“, които се провеждат веднъж на две години след дълга и старателна подготовка и заемат мястото на окръжните прегледи на художествената самодейност. Тези концерти протичат по специален сценарий и с обща идея и в тях се включва най-доброто сътворено от самодейците от района на отделните АПК /по-късно – селищни системи/. Сценариите се изработват от известни местни литератори. Така например, сценарии за „Сцена АПК“ – Исперих са писали Костадин Крайнов,  Христо Радушев, Борис Илиев и др. Тези концерти продължават и през 80-те години – по-точно до 1982 г.

В първата половина на 80-те години продължава активно да работи естрадно-сатиричния състав с ръководител Димо Димов. Освен отделните хумористични сценки, представени са още пиесите „Римска баня“ от Ст. Стратиев, „Кукери“ от Г. Шивачев, „Женско царство“, „Дий службо“ и др. След напускането на ръководителя обаче работата на състава прекъсва и не се възобновява повече след 1983 г. Предмет на особена грижа през 80-те години са танцовите състави. Под ръководството на семейството Венелин и Виргиния Вутови се подготвят пионерски и младежки танцови състави и ансамбълът за руски и съветски песни и танци ръководен от В. Чикова, Н. Кисов и Йордан Иванов. Финансовата необезпеченост обаче пречи за развитието не само на танцовата самодейност, но и на цялата ху­дожествена самодейност като цяло, тъй като на съставите не са гарантирани необходимият минимум средства за реализиране на перспективен репертоар, закупуване на костюми и др.

Разширява своята дейност и ДМШ. Към нея се разкриват класове по изучаване на пиано, обой, акордеон, китара, флейта, народни инструменти, народно пеене и балет. В школата преподават предимно местни хора – В. Чикова, В. Вутова, Н. Кисов, Донка Вълчева, Зорка Пет­рова и Георги Георгиев. Учениците от детската музикална школа изнасят концерти пред родителите си и обществеността, които се превръщат в традиция. Ръководителите на художествени състави оказват методическа помощ и на съставите от цялата селищна система. Особено се засилва тази практика през последните пет години. Създават се творчески връзки с професионални културни институти, постановчици, режисьори и други дейци на културата. Особено голяма помощ оказват на местните самодейци главният художествен ръководител на ансамбъл „Найден Киров“ от Русе з.а. Иван Донев, преподавателят от института за хореография и танци Никола Ко­лев, от з.а. на СССР Владимир Вичков, художничката Мария Тренда­филова и др. Колективите за художествена самодейност изнасят концерти в селата от селищната система, а танцовият състав през 1988 г гастролира в Шри Ланка и Индия.

---

VІ. СПИСЪК НА ЧИТАЛИЩНИТЕ НАСТОЯТЕЛСТВА

1.ІІ.1898г
Бърни Кюлев – председател
Атанас Пейчев – подпредседател
Драган Енчев – касиер
Петър Добрев – библиотекар
Георги Ченков – деловодител

20.ХІ.1898г
Бърни Кюлев – председател
Юрдан Нухов – деловодител
Петър Добрев – касиер
Атанас Христов – библиотекар

8.ІІІ.1899г.
Бърни Кюлев – председател
Яни Василев – касиер
Атанас Христов – библиотекар

3.Х.1899г
Атанас Пейчев – председател
Яни Василев – касиер
Георги Енев – библиотекар

19.ХІ.1903г
Иван Гяуров – председател
Никола Банков – касиер-деловодител
Христо Катранджиев – библиотекар

26.Х .1904г
Панайот Ковачев – председател
Христо Катранджиев – касиер-деловодител
Д. Тодоров – секретар-библиотекар

6.ІІІ.1905г
Панайот Ковачев – председател
Христо Катранджиев – касиер-деловодител
Д. Тодоров – секретар-библиотекар
Петър Добрев
Киряк Нухов

12.ХІ.1906г
Григор Петров – председател
Атанас Тричков – касиер
Петър В. Ковачев – деловодител-библиотекар
Киряк Нухов – съветник
Христо Тачев – съветник
Театрална комисия – 17.ХІ.1906г
Димитър Тодоров
Теодор Радославов
Божан Шалварлиев

26.І.1908г
Григор Петров – председател
Тодор Радославов – касиер
Ст. Вълчинков – секретар
Киряк Нухов – съветник
Петър Добрев – съветник

8.ХІ.1908г
Григор Петров – председател
К. Куцаров – касиер
Юрдан Великов – деловодител-библиотекар
Христо Рачев – съветник
Петър Добрев – съветник

13.VIII.1909г
Христо Рачев – председател
Петър Ковачев – деловодител-библиотекар
Атанас Хр. Гяуров

12.VІ.1911г
Григор Петров – председател
Петър Ковачев – касиер
Петър Грънчаров – библиотекар
Д. Керемедчиев – съветник
Т. Алексиев – съветник

6.І.1912г
Иван Петров – председател
Петър Ковачев – касиер
Петър Грънчаров – библиотекар
Атанас Христов – съветник
Христо Катранджиев – съветник

1.VІ.1919г
Иван Петров – председател
Антон Константинов – касиер
Петър Ковачев – деловодител
Стоян Петров – член
Петър Грънчаров – член

12.VІ.1919г
Юстиниан Петров – председател
Марко Кънчев – секретар-касиер
Коста Костов – библиотекар
Върбан Савов – член
Иван Крачунов – член

1921г
Цоню Цанев – председател
Марко Кънчев – секретар-касиер
Георги Желев – библиотекар

25.VІ.1922г
Върбан Савов – председател
Атанас Станев – секретар-касиер
Христо Катранджиев – член
Цоню Цонев – член
Марко Кънчев – член
4.Х.1922г – Иван Делев – библиотекар

24.VІ.1923г
Върбан Савов – председател
Атанас Станев – секретар-касиер
Хр. Катранджиев – член
Марко Кънчев – член
Цоню Цонев – член

24.VІІ.1924г
Петър Георгиев – председател
Оник Маринян – секретар-касиер
Васил Крайчев – библиотекар
Бедрос Маринян – член
Драган Маринов – член

26.VІІ.1924г
Никола Попов – председател
Александър Невски – секретар
Бедрос Маринян – касиер
Васил Крайчев – библиотекар-домакин
Върбан Савов – член
Марко Кънчев – подгласник

17.ХІ.1924г
Никола Попов – председател
Иван Ачков – секретар
Драган Маринов – касиер
Васил Крайчев – библиотекар-домакин
Върбан Савов – член
Марко Кънчев – подгласник

7.ХІІ.1924г
Христо Катранджиев – председател
Коста Костов – секретар
Васил Крайчев – касиер
Атанас Станев – домакин
Васил Георгиев – библиотекар
Върбан Савов – подгласник

9.ІV.1926г
Марко Кънчев – председател
Антон Константинов – касиер
Драган Маринов – секретар
Димитър Ковачев – библиотекар
Атанас Станев – домакин

18.ІV.1926г
Атанас Станев – председател
Васил Крайчев – домакин
Драган Маринов – секретар
Антон Константинов – касиер
Димитър Ковачев – библиотекар

21.І.1927г
Върбан Савов – председател
Христо Катранджиев – секретар
Антон Костов – касиер
Петър Георгиев – библиотекар
Васил Георгиев – домакин
Контролна комисия
Петко Илиев – председател
Коста Костов – член
Димитър Ковачев – член

19.І.1928г
Върбан Савов – председател
Георги Илиев – секретар
Илия Йорданов – касиер
Петър Георгиев – библиотекар
Васил Георгиев – домакин
на 25.І.1928г настоятелството е допълнено с:
Антон Костов и Марин Токушев – членове
Проверителна комисия
Петко Илиев – председател
Белчо Белчев – член
Иван Денев – член

16.ІІ.1929г
Върбан Савов – председател
Илия Йорданов – подпредседател
Георги Илиев – секретар
Тодор Малчев – касиер
Васил Георгиев – библиотекар
Антон Костов – съветник
Михаил Христов – съветник
Проверителна комисия
Петко Илиев – председател
Коста Костов – член
Белчо Белчев – член

2.ІІІ.1930г
Върбан Савов – председател
Тодор Малчев – секретар
Васил Георгиев – домакин
Николай Киряков – библиотекар
Петър Денчев – подпредседател
Оник Маринян – касиер
Петър Енчев – съветник
Проверителна комисия
Белчо Белчев – председател
Коста Костов – член
Велчо Казаков – член

5.ІІІ.1931г
Върбан Савов – председател
Петър Денчев – подпредседател
Георги Йорданов – секретар
Петър Георгиев – касиер
Оник Маринян – библиотекар
Васил Георгиев – домакин
Петър Енчев – съветник

31.І.1932г
Върбан Савов – председател
Геоги Илиев – секретар
Христо Аваляков – касиер
Петър Георгиев – библиотекар
Георги Йорданов – домакин
Васил Георгиев – член

22.І.1934г
Върбан Савов – председател
Христо Катранджиев – подпредседател
Георги Илиев – секретар
Христо Аваляков – касиер
Петър Георгиев – библиотекар
Георги Йорданов – домакин
Васил Георгиев – съветник
Проверителна комисия
Коста Костов – председател
Тодор Малчев – член
Петър Ковачев – член

9.ІІ.1936г
Васил Георгиев
Петър Георгиев
Илия Йорданов
Христо Собаджиев
Тодора Н. Попова
Димитър Цанков
Проверителна комисия
Николай Киряков – председател
Драга Невска – член
Тодор Малчев – член

4.ІV.1937г
Васил Георгиев – председател
Тодора Попова – подпредседател
Димитър Цанков – библиотекар
Петър Георгиев – касиер
Христо Собаджиев – секретар-домакин
Марин Токушев – съветник
Илия Йорданов – съветник

19.ІІІ.1939г
Васил Георгиев – председател
Петър Георгиев – секретар-касиер
Георги Желев – подпредседател
Георги Йорданов – домакин
Коста Костов – съветник
Маринка Катранджиева – библиотекар
д-р Атанас Станев – съветник

16.ІІІ.1941г
Васил Георгиев – председател
Георги Йорданов
Петьр Георгиев
свещ. Н. Вълчев
Ради Йорданов
Александър Невски
Спиридон Марков
Проверителна комисия
Николай Киряков – председател
Пенчо Власковски – член
Марин Токушев – член

8.ІІІ.1942г
Васил Георгиев – председател
Марин Мичоров – подпредседател
Петър Георгиев – библиотекар
Георги Йорданов – секретар
Янаки Николов – касиер-домакин
Върбан Савов – съветник
Александър Невски – съветник
Проверителна комисия
Колю Коларов
Николай Киряков
Марин Токушев

8.ІХ.1942г
Александър Невски – председател
Марин Мичоров – подпредседател
Янаки Николов – секретар-касиер и домакин
Петър Георгиев – библиотекар
Върбан Савов – съветник
Стефан попХристов – съветник
Йордан Илиев – съветник

22.ІІ.1943г
Александър Невски – председател
Петър Н. Мицков – подпредседател
Йордан Илиев Йорданов – секретар и директор на киното
Янаки Николов – касиер
Марин Мичоров – домакин
Жеко Ранков – съветник
Петър Георгиев – съветник
Проверителна комисия
Марин Токушев
Николай Киряков
Стефан попХристов

11.ІV.1943г
Върбан Савов – председател
Николай Киряков – подпредседател
Жеко Ранков – секретар
Петър Георгиев – библиотекар
Янаки Николов – касиер
Марин Мичоров – домакин
Йордан Ил. Йорданов – директор на киното

5.ІІІ.1944г
Върбан Савов – председател
Николай Киряков – подпредседател
Янаки Николов – секретар-касиер и домакин
Петър Георгиев – библиотекар
Йордан Ил. Йорданов – директор на киното
Марин Мичоров – член
Жеко Райков – член
Проверителна комисия
Марин Токушев
Петър Мицков
Бойчо …………………….

20.ІХ.1944г
Васил Георгиев – председател
Янаки Николов – секретар-касиер
Анка Костова – библиотекар
Борис Г. Желев – член
Атанас Тютюнджиев – член
Пейчо Дачев – член